Бурките

Tags: Български, политика, мнения
Created on Fri, 17 Jun 2016

След като установихме, че лицето е неизменна част от съществуването на здравословно общество и искаме да се забранят бурките, предлагам да се забранят също:

И за десерт един въпрос - защо жените могат да са по бански на морето, но се срамуват да бъдат видени по бельо?

Лека нощ! (А, забравих - маските за сън!)

Животът е нечестен

Tags: Български, политика, есета, лични
Created on Thu, 16 Jun 2016

- Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?

- Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство - отговори Левски навъсено.

- Ами ти каква служба ще вземеш тогава?... Зер, пада ти се най-първа служба.

- Никаква. Ще ида у други поробени народи, да правя това, което правя тук сега.

из “Немили-недраги”

Добър вечер. Тази вечер ще представя няколко идеи. Ако тези идеи се асоцират лично с мен, губим всички. Затова няма да ви се представям. Можете да ме наричате господин Никой.

Ако някой ме пита дали искам да живея в България - разбира се, че искам! Харесвам времето и природата, детството ми е свързано с България, моите приятели и близки. Разбирам културата донякъде и свързвам България с хубави спомени и интелигентни хора. Не харесвам негативизма и безпомощността. И искам това да се промени. За това сме тук тази вечер. Искам всеки да се оплаче, да си изкаже проблемите и мъките. Знам, че са много. Знам, че изглеждат нерешими. Но искам някой нещо да направи. И ще започна аз.

Ще започна с някои правила. Първо - вие присъствате на тази среща доброволно и аз доброволно ще говоря. Не сте платили, не ми е платено, никой не ви държи и нищо не ви пречи да напуснете във всеки един момент. Няма да ви се сърдя, защото няма нищо лично тук. Искам да сте свободни да взимате решения за себе си и за хората около вас.

Второ - нямам абсолютни решения. Нямам дори абсолютни проблеми. Ако сте дошли тази вечер с надеждата за грандиозен финал, на който ще ви дам решенията на всички ваши проблеми във вашия нечестен живот, ще ви разочаровам. Ако това не е в очакванията ви - правило едно беше, че можете да напуснете сега... Нямам абсолютни решения, защото най-малкото не съм наясно с всички проблеми. С други думи, не мога да ви кажа, че отговорът е 42 без да знам, дали въпросът е 30+12 или въпросът е “Имаш ли банан”? А съвсем друг е въпросът, че вашите проблеми едва ли са толкова прости, че да ви дам число, изречение или дори параграф, с който да ви отговоря. Проблемите на хората обикновено са комплексни, трудно разбираеми и изискват краткосрочни, дългосрочни планове, компромиси и оптимизации. Разбира се, ще имаме някакви отговори, но най-вероятно не тази вечер. Ако формата обаче ви хареса, ще има много вечери като тази и една от тези вечери, ще имате отговори. Но не, най-вероятно не днес.

Трето и най-важно - искам да мислите. Това е нещо, което никой не може да ви отнеме, в която и да е дистопия. Ако сте дошли готови да се оплаквате, да обвинявате, без да сте готови да поставят на въпрос всяка сричка от всяко изречение, което изкажете - не сте готови да мислите. Аз съм готов всичко това, което говоря да е под въпрос. Не искам да претендирам всезнайчество, въпреки че е голяма част от мен, както ще ви обясня по-късно. Ако се окажете в ситуация, в която единствените неща, които можете да правите са да крещите, или пък напротив - да мълчите или пък да щурмувате, да обявявате революции, да сте готови на жертви, ако искате да кръстосате ръце или пък да раздавате юмруци на тези, които не са съгласни с вас - не сте готови да мислите днес. Ако не ви харесва, спомнете си първото правило - можете да напуснете по всяко време, никой не ви държи. Миленето е сложно, не е като крещенето, това е лесно. Защо е сложно? Ами такива са ни мозъците, те са еволюирали милиарди години да могат да крещят, но само няколко стотици хиляди, в които могат да мислят. Мисленето е трудно, най-вероятно аз самият ще правя грешки. Искам да ме поправяте, защото аз съм също като вас - пълен с лудости и грешки. Но ако ви мързи да мислите - напуснете.

Бих искал темата на разговорите тази вечер е “Как да живеем в една идеална държава?”. Много бих искал тази вечер ние заедно ще създадем една утопия. Много бих искал, но няма да се случи тази вечер. Защото не искам да ви казвам моята лична утопия. Тя няма значение за обществото, но има значение за индивида. Искам да мечтаем заедно. (Мечтите са свързани с мисли, и това беше третото условие - ще се мисли. Ако ви мързи - напуснете.) Държавата, която бихме създали не съществува никъде по света, освен в нашите глави. Но вярвам, че ще ни помогне да създадем една идея, която може да стане реалност само ако живее достатъчно дълго в главите на много хора. Искам всеки от вас като си тръгне тази вечер да мечтае. Да мечтае каква ще е утопията, която искаме да живеем. Не личната, общата утопия. Но общата утопия ще започне само като зрънце в главата на индивида, което трябва да бъде поливано от обществото, ако искаме то да успее. Да изхожда от първи принципи, да задава въпроси за себе си - как знам, че това е вярно? Какви са ми доказателствата? Какво мога да направя? Да мисли.

Виждате ли, хората правят невероятни неща, ако една идея живее достатъчно дълго в главите на много хора - строят се кораби, пристанища, небостъргачи, ракети. Правим компютри, слагаме роботи и хора на други планети, решаваме проблеми. Но в днешно време е трудно един човек да направи всичко сам. Има прекалено много информация, прекалено много неща, които един човек трябва сам да научи, за да може да направи нещо смислено. В даден момент тези толкова много неща преливат над времето, което средностатистическия човек живее, за да могат да станат реалност. Нека помислим в години. Един човек живее около 80 години днес. Но ако разпределим една идея сред двама човека, изведнъж имаме 160 години. Сред трима имаме близо 240 години, а сред 10 - 800 години. Това значи, че имаме еквивалент от 800 години събрани в 80 години. (Разбира се, този модел изключва неефективности в комуникацията и това е един опростен модел. Но дори загубите да са в порядъка от 70%, това пак прави 10 човека по-ефективни от 1). Затова е важно идеята да не е концентрирана.

Сега, защо ви казах, че ако идеите тази вечер се асоцират с мен губим всички. Нека да помислим…

Аз съм един човек. Индивид. Имам тяло, ръце, крака, глава. Ако махнат тялото ми, аз няма да мога да говоря повече. Ако идеята не съществува в никое друго тяло, идеята умира. Ако идеята умре, всичките мисли, мечти и усилия ще са напразни.

Но не е нужно да махат тялото ми, за да ме принудят да мълча. Знаете, начините са много. Ще ме блокират.. Ще ми дадат пари или жени, слава или власт. Ще отвлекат семейството ми, приятелите ми, ще вземат всичко, което имам, желая или мога. Аз съм човек, имам слабости. Параноя? Застраховка. Виждали сме го по филмите, новините и знаем, че става в реалния свят. Не съм Бог, не съм всеможещ, всевиждащ или дори пример за правилен живот. Правил съм добри и лоши неща, успешни проекти и пълни глупости. Ще извадят компромати срещу мен, срещу приятелите ми, срещу живота ми. Ще лъжат или пък дори ще казват истината - но аз ще бъда унищожен по един или по друг начин. Ако го правя само аз, идеята е свършена.

Затова съм господин Никой. Хората са така устроени, че да искат да асоцират идея с име или личност. Но личността няма практическо значение, освен за хората, които трябва да говорят за нея. За това вместо да съм не-наименуван, нека бъда господин Никой, а идеята - идеята на господин Никой.

А идеята е да говорим за щастлив живот.

Защо ще има хора, които биха искали да ме унищожат по един или друг начин? Защото идеите тази вечер биха могли да променят ситуацията за хората, които харесват ситуацията. Да, има хора, за които нашата държава е рай. Те може да са 1% от хората в страната или дори по-малко, но те имат огромен интерес държавата ни да не се променя. Интереса им се корени в техния щастлив живот.

Всеки човек на земята иска щастлив живот. Не само в България - навсякъде. В Белгия и Зимбабве, в Америка и Иран. В Криводол и в София. Всеки иска щастлив живот. За всеки индивид, щастлив живот обаче означава нещо различно. За някои това е свързано с материалното, за други - с духовното, някои обичат да пътуват, други да учат, трети да гледат телевизия по цял ден. Някои искат пари, коли, жени, други искат да са на плажа по цял ден, трети искат да открият загадките на Вселената или пък да открият тайната на живота. Някои искат да се отдадат на религията, на обществото, други искат да се отдадат само на себе си. Няма грешен отговор. Всеки има своето право на лично щастие, както и да го дефинират.

Проблема е, не е когато едно лично щастие стане невъзможно. Проблем е, когато много лични щастия станат невъзможни.

Виждате ли, живеем във физичен свят с ограничени ресурси. Имаме ужасно труден проблем да организираме личните щастия на колкото се може повече хора в йерархии и системи, които наричаме с различни имена - семейства, квартали, компании, корпорации, села, градове, държави. Дори и да спрем времето и развитието на циливизацията ни, обиколим и съберем гласовете на хората и разберем какво означава истинско щастие за всеки индивид по отделно, ние няма да успеем да създадем Вселена или организация с абсолютно лично щастие на всеки индивид. Това е така, защото е нужно само един пример, който да разруши всяка една утопия.

За да опростим ситуацията, нека да си представим, че има точно трима човека на цялата планета - Жижи, Бобо и Лала.

Жижи харесва Бобо и нейното лично щастие е свързано с Бобо. Личното щастие на Бобо обаче не е свързано с Жижи, а с Лала. Дори в тази проста система стигаме до противоречие. Противоречията водят до компромиси - един от тримата жители на планетата трябва да жертва своето лично щастие в името на оцеляването на планетата.

Ето защо Живота е нечестен. Това не е оплакване, това е следствие от природен закон. Следствие е от ограничените ресурси на планетата, различията в личните щастия. Следствие е от ентропията на Вселената, ако щете. Свързвайте го с първичния грях на Адам и Ева, ако искате обяснения - аз няма да ви дам такова. Бог или Големия взрив, или каквото и да е е създало Вселената по този начин. Математиката, физиката, логиката, законите на боговете са такива, че живота никога няма да бъде честен. Освен ако ние самите не си създадем Вселена с други правила - може би някакъв индивидуален виртуален свят, в който всеки е в своята индивидуална Матрица с Вселена създадена специално за него или нея с неговото или нейното истинско лично щастие. Ако обаче нямаме такъв виртуален свят, всяка утопия, която създадем в нашата истинска Вселена ще е следствие на компромиси с личните щастия на някои хора.

Но да се върнем към втората част: проблема е, когато личните щастия на много хора станат невъзможни. Тогава цялото ни общество като цяло е много нещастно.

Заплатите са ниски, няма лекарства, работата ви е мизерна, скучна и досадна. Хората забравят какво е тяхното лично щастие и забравят, че могат да работят за него. Както казахме, обществото ни е сложна структура от йерархии и правила. Човек има нужда от няколко неща, за да поддържа тялото, което притежава - храна, вода, кислород, подслон. Това са ресурси, които както вече казахме, са ограничени или пък достъпът до тях е ограничен. Сложните ни структури в днешния свят са създали дълбоко ниво на специализация, което означава, че не всеки може да сади картофи, вади лук или ловува. Аз не мога нито едно от тези неща, както и много други хора.

Организацията на живота ни е такава, че някои хора успяват да садят картофи и да вадят лук в замяна на други неща, които пък тези хора не могат. Живеем в такова общество, че ако всеки сади картофи, няма да има време за технически прогрес. Просто времето във Вселената също е ресурс и всеки има ограничено време. Както казахме, никой няма време да научи всичко. А хората имат много нужди в днешно време - не само физически, но и емоционални. Например, ако искаме да можем да комуникираме с хора от другата страна на планетата например, някой трябва да създаде система, която позволява това (Интернет например). Но за да може да се създаде това, някои хора трябва да спрат да вадят картофи. Ето това е тясната ни специализация, която позволява да имаме такова изобилие от неща. Но това идва със своите сложни ситуации.

А ситуациите стават сложни - появяват се деца, болни родители, заеми. Или дори привидно по-просто. Човек в днешно време трябва да е образован, за да не вади лук, а да прави Интернет, но това отнема време. Трябва да има пари, но това отнема време, а проблемите са сега! Няма време! Няма време за духовност, няма време за мислене, няма време за планове. Днес нямам какво да сложа в корема! Не мога да чакам до след 3 години - хората сме устроени така, че трябва да се храним почти всеки ден.

Човек се оказва в такава сложна и оплетена ситуация, че не може да си помогне сам. Човек в днешното общество има определени нужди и желания за лично щастие, но ограничените ресурси като време не му дават възможност. И има нужда от помощ.

За жалост, йерархиите, които имаме в днешно време създават едно друго ограничение. Първото беше тясната специализация. Второто - широката изолация.

Живеем в свят, в който сме по-самотни от всякога. Живеем по единично в тесни панелки или къщички, с нашето малко семейство от 2-5 човека, или пък дори ергенски самотни. Живеем в нашия малък блок, не комуникираме със съседите, не комуникираме с хората от работата. Това не е само в България, това е световна тенденция. Хората се преместват от селата и малките общества в градовете. Това, може би е следствие от тесните специализации - големите градове създават условия за общества от тесни специализации.

Защо самотата е проблем? Да помислим…

Еволюцията ни е създала така, че хората изпитват истинска радост, когато са около други хора. Защо? Ако помислим и прочетем, истинска радост са всъщност електрически сигнали и химия в мозъка. Малките химични неща, наречени хормони, които карат хората да изпитват истинско щастие се отпускат от мозъка при определени обстоятелства. Тези обстоятелства са основно, когато хората си помагат един на друг, когато чувстват близост - физическа или духовна. Има и други по-второстепенни награди - намиране на храна, секс, решаване на проблеми, постигане на цели. Мозъкът ни реагира като с бутони - когато има хора, които обичам около мен, мозъка ми отпуска малко хормончета, които ме карат да се чувствам щастлив. Когато помогна на хора, които обичам - мозъка ми отпуска още малко хормончета. Когато свърша някоя работа, която прави хората около мен щастливи - мозъка отпуска още малко. Това ме награждава и кара да продължавам да живея и да разпространявам генетичния си материал.

Откъде знаем това?

Въпреки, че хормончетата са невидими, хората са създали умни машини, които могат да ги видят. И така, когато хората се свържат с тези умни машини в различни ситуации, ние можем да видим тези хормончета какво правят и когато хората кажат, че са щастливи, неизменно това е свързано с отпускането на хормончета.

Защо става така?

Еволюцията. Вярвайте или не в нея, това е начина по който сме днес тук. Всъщност, ако спазвате третото правило и мислите, няма място за истинска вяра тук. Но знам, че съществува стигма към еволюцията породена от немислене, затова обяснявам. Стотици милиони години, милиарди години на проба и грешка от страна на Природата прави съществата, които сме днес тук. Защо това е така е сравнително логично, ако помислим какво прави еволюцията - стреми се да създаде повече от успешния тип същества, а успешен тип същества са тези, които успяват да се репродуцират успешно.

Разбира се, еволюцията няма програма, тя е сляпо следствие на вероятности, условията във физичния и химичния състав на планетата ни. Но няма да навлизам в подробности тук, защото това няма значение.

Да се върнем към въпроса за самотата.

Преди да създадем обществата, в които живеем днес, хората обикновено са живеели в групи от по 100-150 човека, много близки един до друг. Но това днес е почти невъзможно. Самотата обаче създава липси. Липси на щастливи хормони в нашите мозъци. Това ни прави нещастни. Но всеки иска да бъде щастлив по един или по друг начин. И ако самотата създава липса на щастие, хората се опитват да го запълнят.

Заради йерархиите и системите ни обаче, решаването на проблема със самотата чрез други хора е трудоемко. Защо? Еволюционно също, другите хора са състезатели за ограничени ресурси. Съответно, те са врагове. Изискват се усилия, за да се превъзмогнат тези нереални врагове. Хората изглеждат заети със своите си неща и хората не искат да притесняват други хора, особено ако тези други хора са състезатели за ограничени ресурси. В крайна сметка, важното е индивидуалния генетичен материал да бъде предаден, а за да стане това трябват храна, вода, подсон, кислород и сексуален партньор (който също е ограничен ресурс). Това обаче води до още по-дълбока изолация и проблема се задълбочава.

Тъй като, както установихме, други хора не са привидното решение на проблема за самотата, което е решение за част от решението за щастието, хората прибягват до по-лесно достъпните извори на щастие. Както обяснихме, сред другите неща, които отпускат хормончетата са храна, секс, постигане на цели. Но също и някои наркотици.

Храната в днешно време е в изобилие. Тя е законна и сравнително лесно достъпна. Хората преяждат, за да се чувстват щастливи. Ако всеки го прави, хората с наднормено тегло стават повече. С други думи, ресурса “хора с наднормено тегло” става изобилен, а ресурса “хора с ненаднормено тегло” става недостатъчен. Съответно хората се борят за хора с ненаднормено тегло, защото те стават желан ресурс. (Между другото ако се замислим защо пък хората преди 300 години са обичали хора с наднормено тегло - ами повечето хора са били гладни и ресурсите са били обратни. Съответно желанията са били различни. Това разбира се е само една от причините). Това води до различни психични заболявания свързани с храната в днешния модерен свят - преяждане, анорексия, болимия и други - за хората, които стигат до крайности. Но ако помислим, всичко това се свежда до идеята хората да бъдат харесани на други хора, което води до хормончета, което води до щастие.

Стигаме до малко теми табу. Ще поговоря за някои по-големи проблеми, които са следствие от самотата, за която говорих до сега. Споменете си правило 1 - можете да напуснете, когато решите. Ще говоря за наркотици, проституция и организирана престъпност като изхождам от тези прости правила. Не бих казал, че имам особен опит, но имам наблюдения и се опитвам да мисля. Ще ви напомня и правило 2 и 3 - не съм човек с решения, но можете да ми помогнете да мисля по-правилно. И така, продължаваме...

Наркотиците са друго решение. Но за разлика от храната, наркотиците в повечето страни са незаконни. Но хората искат да изпитват хормончета по един или по друг начин. Съответно, хората които не се задоволяват от достъпното, търсят недостъпното. Нека да мислим. Организираната престъпност просто създава пазари. Тeзи пазари са за неща, които не можете да си купите от супермаркета, но въпреки това хората имат нужда от тях. Когато има нужда и има начин тя да бъде изпълнена, този начин ще бъде намерен. Когато начина е незаконен, хората, които изпълняват нуждата стават престъпници. Когато тези престъпници се организират, за да станат по ефективни в предлагането на нужните ресурси, престъпниците стават организирани. Ще говоря само за този вид престъпност в следващите параграфи, изключвайки другите видове престъпност за сега.

Сексът е друго решение. Той разбира се е законен, но до определена степен. Разбира се, може да правиш колкото искаш секс с твоя партньор, стига той или тя да е съгласен, но не можеш с всеки и по всяко време. Еволюцията обаче ни тика към разнообразие. Това води до порнография, прекомерна мастурбация, проституция, изневери. Порнографията е лесно достъпна в Интернет, изневерите са следствие от липсата на разнообразие, както в духовното общуване с партньора, така и във физическия контакт. Организираната престъпност пък успява да създава пазар за проституция.

Лоша ли е организираната престъпност? Всеки най-вероятн първоинстинктивно ще отговори да. Но спомнете си - нямам абсолютни решения и обичам да мисля. Както казахме, организираната престъпност създава пазари, които нашето йерархично общество не позволява по една или друга причина. Например, ако алкохолът бъде забранен, но хората искат алкохол, това ще го постави алкохолът в същата категория и ще бъде предмет на несъществуващ пазар, който трябва да бъде създаден. Престъпността създава тези пазари, но поема и своите рискове.

Първия риск е несигурността. Пазарът е скрит от регулация и съответно органите на реда в една държава се опитват да го премахнат. Също, престъпността не може да се свърже с полицията, тъй като полицията е именно органът, от който престъпността се пази. Това поставя престъпността в ситуация, в която трябва да раздава правосъдие помежду си, без органи на реда, без официален съдебен орган. Това води до разпад на обществото на престъпността снижавайки го до законите на джунглата - с други думи всеки може да прави каквото си иска. Тъй като всеки може да прави каквото си иска, включително да убива, несигурността се изразява в най-голямите човешки страхове - този за собствения живот и този за живота на хората, които обичаш.

За да съществува престъпност тогава, хората които са престъпници, трябва да бъдат богато наградени, за да поемат тези най-големи рискове. Това повишава цената на услугите и продуктите, които пазара предлага. Допълнителна сигурност идва от корупцията на хората от йерархията, които се опитват да се борят срещу тези незаконни пазари. От страна на престъпника, това е един вид застраховка срещу залавянето и спирането на бизнеса на определения престъпник.

Но убиването, залавянето и елиминирането на един или група престъпници ще забави или намали силата на пазара в краткосрочен план, но не може да е решение в дългосрочен, тъй като хората, които имат нужди от услугите на пазара ще трябва да бъдат задоволени. Пазар ще бъде създаден, може би с по-високи цени за риска, който бъде поеман, но вакуума на нуждите трябва да бъде запълнен. По-високи цени не води до по-малко желание за ресурси, тъй като ресурса за хората е жизнено важен. Ако цената на всичката храна се повиши, хората няма да спрат да се хранят. Но ще води до повече кражби. По същия начин, по-висока цена на наркотици или проститутки не води до по-ниско потребление, но до по-висока корупция в обществото. И така докато държавата не бъде уловена в пипалата на октопода, в който участват толкова много хора, че е невъзможно да се изкорени без да се разруши напълно йерархията, която съществува.

Престъпниците не са лоши сами по себе си. Да кажем това е равносилно на това да кажем, че всички хора са лоши, защото имат нужди. Това е противоречие на идеята за добро и зло, тъй като ако всички сме лоши, то няма добро и зло и съответно логиката се разпада. Да повторим - престъпниците просто запълват пазар, от който хората имат нужда. Ако хората нямат нужда от този пазар, няма да има пазар на първо място и следователно няма да има нужда пазарът да бъде създаван.

Корупцията сама по себе си обаче води до нов род проблеми. Йерархията, правилата се заобикалят все повече и повече, хората стават по-алчни, завидливи, краде се повече и повече, което води до по-ниски заплати, по-голяма бедност, което води до незадоволени желания от хората. И всичко това идва от принципите, които обсъдихме по-рано - от една страна ограничените ресурси във Вселената, организацията на обществото ни в тесни специализации водещи до самотата, и от друга страна - желанието на хората за лично щастие, което може да бъде постигнато и биологичните и химични състави на мозъците ни.

Започнах с постулата, че нямам решения. Проблемите са комплексни, но преди да разберем проблемите от първи принципи, не можем да говорим за решения. Имам идеи, но те нямат значение, защото аз съм един човек без власт и без желание за власт. Затова искам да чуя всички вас. Но не само аз. Аз съм един човек с недостатъци. Всички трябва да чуем всички вас.

Идеята ще умре, ако живее само в моята глава. Хората, които имат лично щастие днес нямат интерес статуквото да умира. Тъй като престъпността е свързана с бизнеса, политиката и всички нива на власт и право, в някаква степен, хората от тези пипала също нямат интерес проблемите да бъдат решени. Тяхното лично щастие съществува. Но за сметка на останалата част от обществото.

Идеята ще умре ако не говорим за нея като общество. Няма значение дали съм прав или не като индивид. Аз съм господин Никой. И господин Всеки. Аз съм всички вас и вие сте аз. Моята лична история в случая няма значение за обществото, но и има голямо значение като индивид. А обществото е съвкупност от индивиди. Ако само аз говоря тук, тази вечер, това ще е края. Всеки ще си отиде вкъщи, ще си помисли “Каква хубава вечер, с какви хубави мисли, но утре трябва да сложа нещо в своята уста и устата на децата ми”. Така е и не ви обвинявам. Всеки ще стане прагматик и разбира се, това е начина да живеем днес, никой няма да е виновен, но личното щастие на всички нас зависи само и единствено от всички нас.

Искам да си променим мисленето. Чипа да си сменим, както казаха някои. Да мислим за проблеми и решения, не само за проблеми. Да се оплакваме и да сме съпричастни, но и да си помагаме, да намираме заедно изход. Да, далаверите може да продължават, ако така си решим. Да, можем да продължим да си пием ракийката и да си ядем салатката, да си говорим пред телевизора. Това си зависи от нас. Аз съм един индивид и от мен не зависи много, ако никой друг не тръгне да прави нещо.

Аз мога да си тръгна тази вечер и да обикалям всички градове из страната като един Левски. И ще ме заловят. Или ще ми писне. Ще се разочаровам или ще се отчаям. Или ако пък потръгне, ще ме хванат, измъчват докато не се предам и не реша да не се занимавам с глупости и наивни идеи. Или ако тръгна с десетима приятели, ще ни заловят десетимата. Тогава няма да има смисъл. Но ако сме всички, като общество…?

Ако всеки от вас си тръгне и тези мисли, ако аз си тръгна с тези мисли, това ще е загубена вечер. Ако асоцирате тези думи с мен, това ще е загубена вечер.

Но ако говорим, ако хората правят сбирки като тези и говорят за проблемите, ако говорим, ако общуваме, ако именуваме проблемите, ако сме наясно с истинските проблеми, с фактическите проблеми, не с емоционалните проблеми - тогава можем да постигнем нещо. Ако именуваме проблемите, ако предлагаме практични решения, ако действаме върху тези решения, а не са само на хартия - ситуацията може да е друга.

Няма магическа пръчка, няма магически човек или дори партия или корпорация, която да разреши тези проблеми. Хората сме сложни, комплексни личности и живеем във Вселена с ограничени ресурси, самите ние имаме нужда от лично щастие. Ако нямаме лично щастие, мисля че е хубаво да си го направим.

Аз ще изслушам всеки от вас тази вечер. Ако вие нямате търпение да слушате всеки тази вечер, направете своя сбирка и говорете. Говорете със семейство и приятели, но и говорете с непознати хора. Ако правим сбирки като тази, в която именуваме проблемите от първи принципи - не емоционално, не нападенчески. Без обвинения, без нападки. Обвиненията са най-трудни, защото са към нас самите. Ние, хората сме тези, които имаме желания, ние имаме слабости, всички сме малко луди. Престъпниците не са по-лоши от нас. Политиците не са. Ако ние бяхме на тяхното място, едва ли бихме действали различно ако ситуацията се запази. Всеки има собствен интерес, собствени лудости и собствено лично щастие. Ако осъзнаем, че всички ние имаме тези малки лудости, ставаме съпричастни към всички хора в държавата и на Земята, защото те са като нас. Ставайки съпричастни, разбиращи, че всички ние сме луди, според мен може би ще помогне.

Затова ще започна с моите слабости, моя вид лудост. Ако някой иска след мен, нека каже своите. Ако не - всеки е свободен да напусне, когато реши. Всеки е свободен да не взима никакво решение или действие след тази вечер. Но и всеки е свободен да направи сбирки като тези, да изкажем своите лудости, своя нечестен живот.

Искам да ви кажа моят най-дълбок страх. Моята лудост, е че искам да знам всичко. Моя страх е, че не знам достатъчно. Това се изразява най-често в два различни контекста. Когато съм сам, това се изразява в неспокойство, в четене, задълбочаване, страх, че някой ще ме хване неподготвен в някакъв момент. Когато съм с хора около мен, този страх се изразява в самохвалство, показачество. Ако някой ме хване, че не знам нещо, ставам импулсивен, нервен, повишавам тон, дори гневен. Защо имам този страх точно, а не някой друг - не съм напълно наясно. Може би е свързан с ученическите ми години. Не знам. Но това кара хората да бягат от мен и трудно задържам приятели. Това ме кара да имам стрес, паник атаки и подобни гадории, които един по един се опитвам да решавам, докато все пак се наслаждавам на живота.

Бих могъл да превърна този недостатък като обучавам хора. Но ме е страх от още две неща, които искам да споделя, още две лудости. Или хората знаят повече от мен или знаят по-малко. Ако знаят повече ме е страх, че ще ме хванат неподготвен. Ако знаят по-малко ме е страх, че ако ги науча да знаят колкото мен, тогава ставам излишен. Като цяло двата страха всъщност са един и той е, че ме е страх, че няма да съм нужен на обществото.

Но се опитвам да превъзмогна този страх. Мисля, че ако хората, които не знаят колкото мен, ако разберат колкото мен, обществото ни ще е по-добро. А хората, които знаят повече от мен - аз бих могъл да науча от тях и да стана по-добър.

Искам да помагам на хората да създадем едно по-добро общество въпреки страховете ми. Започвам да разбирам, че нищо не мога да свърша сам и винаги ще имам нужда от помощ. Израснал съм само дете и съм индивидуалист, което може би усилва тези недостатъци. Избягах в чужбина, за да науча повече, по-добре и да търся лично щастие. Но искам да се върна, искам да помогна на хората, знам че докато мога да мисля, това е възможно.

Знам, че мога да мисля. И ако мисля, мога да помогна да стане по-яко.

Ако някой друг иска да сподели своя нечестен живот, да заповяда. Ако някой друг иска да направи такава среща - да заповяда. Ако някой иска да сподели тези думи - да заповяда. Махам всякакви запазени марки и права запазени. CC0 Ако някой има решение на някой от проблемите тази вечер - за самотата, за обществото - да заповяда. Да направи нещо. С някой друг. Всеки днес е свободен да прави каквото си иска. Омръзна ми хората да се оплакват, че никой нищо не прави. Еми аз правя. Това е моя начин, не знам друг.

Благодаря ви за вниманието!

The meaning of life

Tags: English, essays, life
Created on Thu, 12 May 2016

This is the stupidest question one can ask. Why?

Imagine you are given your first computer. You are told that you could pretty much do anything with it. You can play games, program, learn anything there is to be learnt about the Universe, you can watch videos or explore the filesystem. You can build stuff or entertain yourself. Or you could not turn it on at all. What do you do?

I know what I did when I got my first computer. Before I got it, I was excited - I thought I could do anything - animations or tell it to bake me a pie. All information I got was from watching "Dexter's laboratory" and imagining things. Alas, I still can't do many of these things, but I am getting better.

When I actually got it, on the 8th of February 2000, I was jumping like crazy. I was 8 then. We got it as a second hand from my father's colleague. Two guys came in to bring a bulky 15" CRT monitor, keyboard, something small like a joystick (a ball mouse), half-broken speakers, a mystery box and a bunch of cables. I asked what was the mystery box for and they said it was some sort of power unit. Awesome! Let's connect all this and get it started so that I can control my apartment!

Well, not so fast. As the guys were connecting the things (I so didn't want them to - I wanted to play with it and understand how to connect it) they told me the worst thing they can tell an 8 year old about computers.

"I don't know how but if you press the wrong buttons you can make it explode. So be careful!"

Holy crap! The excitement was substituted by fear but never the less I slowly started poking at it, fearing I can make it explode. But there was no one to explain me what am I supposed to do - no books, no videos, no youtube, in fact - no Internet at all (at the time it was a thing only rich people with massive phone bills could use). My mum and dad could not be less interested in this thing but my mum promised to buy me a book. This would take several days. Who could wait that long‽ So I started exploring...

Keep in mind, I am Bulgarian, the computer was in English which I did not understand and the first day I spend understanding how I can move the small mouse to represent motion on the screen by the little arrow. I clicked. And then double clicked. And when I clicked on little images, new images appeared inside of rectangles. At the right corner of the rectangle there were images of _, [ ] and X. I soon realized I could click on them and they appeared on all rectangles. I didn't really understand the difference between _ and X at the time and that puzzled me for a long time.

I continued clicking on images and some of them created rectangles with other images, other created rectangles with text inside and some of them did not do anything at all. I remember trying to use the keyboard for a while when I was inside of one of these text boxes and then I started realizing a difference between _ and X. The _ didn't do anything when I typed things but X popped another rectangle with something ending in ? (so a question) and three options. I knew enough English from watching Cartoon Network (no subtitles) to understand the first two - Yes and No. But the third one puzzled me. It seemed to do nothing. (In retrospect, I think I was editing .INI files. Good that it didn't explode then!).

On the second day through random clicking I saw an image of a TV. I got excited - maybe I can watch TV in my own room through the computer! I had to run to school but I promised myself I would try to watch TV tonight. Let me brief you that TV was my life when I was a kid. But we had only one in my parents room and whenever they went to bed, I couldn't watch anything. Or if they wanted to watch the most boring thing in the world (called News) - I couldn't watch my animations :( So naturally, I was so excited, I didn't care what happened in school that day, the only thing I dreamed about is watching TV in my own room!

I got home and I went to my father and told him I wanted to show him something. I was so convinced I am going to watch TV tonight (my mom was at work)! My dad is great at being my dad, awesome joker and has generally gave me the science spirit by explaining every day something interesting about the world I had thought to ask. But to this day, he has no interest or understanding of the computer besides browsing for news. Also, he is quite the pessimist.

Anyway, he comes to the room and asks me what am I going to show him. He tells me to be careful not to explode it. I get a bit worried but I am confident that I am going to watch TV. So I press the button that opens a rectangle on the bottom of the screen, click on the TV icon and...

The screen goes slowly goes darker from the top. I get scared for a split second but then a rectangle with some words and buttons appear. I see the familiar Yes/No/whatever buttons and I say out loud "Yes, I want to watch TV"! The arrow turns into an hour glass. The rectangle dissappears. Then the screen flashes dark. I can't move the pointer - there is no pointer! Then it shows the blue screen that I see when I start the computer. And then - black screen with orange letters.

"It is now safe to turn off your computer"

I don't know what that means of course. It looks very, very scary!

My dad fears I broke it. I fear it will explode. I shake. I turn the power switch and everything goes black. My dad tells me "Well, did you have fun for 2 days? No more computer, it's broken now, the people told you you could".

I almost cry. My dad goes to his room and I am afraid to push the button again. What if it explodes? But then I start thinking... It shouldn't explode. No way. People work on computers all the time and my dad watches tons of news. I never heard people dying from exploding computers. But I am cautious. I press the button. The computer powers on as awlays. I am happy again! I rush to the living room telling my dad that it was fine, the computer still works! My dad just cautious me to be careful but I have grown a bit more confident.

Two days later, I get the book titles "Windows 95". It talks about all sort of weird stuff that seem to me too advanced - OLE objects and I don't know what but I learn about the Start menu. And the X button. I still don't get _ but now I learn how to open Paint. Well, that defined the rest of my childhood until I got Internet... I asked my mom that I need a more basic book about computers and she found me one. "First steps with computers" and on page 5 was the sentence that defined what I will do with my computer. There was a little box with a happy computer on the page saying simply:

"Don't worry what you do with your computer - you can never break it beyond repair unless you take a hammer and start hitting it."

That.... Sentence.... Calmed me dooooown. Now it was time to experiment with everything and anything!

Still, I broke it several times - never with the hammer but with my actions. These were complicated actions and it was at the time that involved the Internet and I was downloading things I didn't really get.

But through this, I learnt how to reinstall Operating systems. By then I was kind of speaking some basic English and started understanding what is happening. Once I got that, I did this all the time - for fun! Anytime my computer starts getting slow, I would re-install. Sometimes I would reinstall several times a day! I loved the clean state, it was like I got a brand new computer. Knowing I can always get to working state, This lead me to installing random things, whatever I wanted. And one of these things was Q-Basic... The rest, as they say is history...

Why did I tell you this story? Because it's up to you what do you want to make out of your life. "The Meaning of life" question, as Deep Thought in H2G2 said is absolutely meaningless! You would never ask such a question about anything else physical. "What is the meaning of a general purpose computer?". For some it would be fun, for other it would be learning, exploration, other like my dad would not even care about it. It's up to you! For me its mainly exploration and having fun at the same time. Trying things, poking life, poking the Universe, pressing buttons I understand and I don't. And unless I get a hammer, nothing in my brain software is irreversable. I can always change, I can always install a new operating system. I can always try new things, explore or use Paint for 5 years so that I can get better at it (I know how to do pretty much everything in that little program - even things like gradients, you would be surprised!).

I know it's a cliche that life is what you make of it - but in the past few months I've been in a darker place trying to answer myself this question. Until I realized the question was meaningless and useless. And I just started enjoying it, poking it, not allowing people to put an operating system to me. Some days I like Linux, some days I like Windows (10 is surprising me very pleasantly!) Some days I like to be a physicist, another - a programmer. Some days I like to enjoy swimming, other - to work for 15 hours. I like travelling, learning, trying new things and pressing the buttons of life. What do you like?

"Catching" Panic Attacks

Tags: English, personal
Created on Thu, 26 Nov 2015

I am experiencing a panic attack right now. It's a second day in a row and I've promised to myself I will be observing closely as I know getting one is never the whole story. They come in bunches. It's a very irrational thing - my heart rate is elevated from seemingly unknown reason, you can actually hear it in your ears, I want to hide, isolate or run away somewhere. Fortunately I've experienced enough of those that I can deny the urge and explore...

Debugging

People don't come with debuggers. That would be a highly useful thing. Why?

When writing a computer program sometimes things go wrong. You have introduced a bug. Depending on the programming language and type of bug, the program might "throw an exception", i.e. understand that the program has run into an exceptional condition which is not the "normal flow". For example, when you see an error like this

blue screen of death

it means that your Operating system encountered something it couldn't handle. Different languages talk differently about it - throwing/raising an exception/error or ironically, the language I am learning right now (go), calls it panicking.

Broadly speaking there are two types of exceptions - ones that you have anticipated and others that you haven't. Anticipated exceptions can be surrounded by some code that handles it. Again, different languages call it catching/handling, go calls it recovering. A program can recover from something unexpected, probably notify the user, but overall - it continues working as it should.

For example human society has invented a way to recover from anticipated exceptional conditions like bumping into someone. You naturally anticipate when walking in a crowd that you may hit someone. The way polite people recover from it is to say "Sorry". In Bulgaria many times, we recover by looking evil-y at each other. Doesn't matter, we anticipate, we recover and move on.

However, the unanticipated exceptions can be the tricky ones. You haven't thought of them, sometimes they appear randomly. In that case, you run another program which inspects your program and runs it step-by-step. It's called a debugger.

A debugger generally has play/pause/forward buttons which allows you to fine control the execution of a program in human understandable times. A processor is much quicker than a human (in terms of the operations in which the processor is good at - well, duuh) and executes program lines in thousandths or millionths of a second. A human may need a few seconds or several minutes to understand what is happening. So you press the pause button (or set a break point somewhere in the code) and inspect what the program state at this moment is.

Now humans as well as computers handle poorly unanticipated exceptions but the reasons are different. In computers, the programmer hasn't written that piece of code to handle the exception, thus introducing a bug. So the program crashes. It can die, hang or otherwise be a very bad program. Humans respond differently too - they can cry, shout, depress, overeat, become unresponsive or millions of other things. As in programs, sometimes we know what caused it - e.g. your spouse cheated, sometimes we don't.

With my current panic attack, I don't. So if I was a program, I would run a debugger to try to investigate. Unfortunately, in humans, you can hardly be a rational debugger while the exceptional situation is appearing.

Debugging for humans

But I will do what a debugger does - write as much as I can about my state at this moment and what led to this state trying not to judge as to why, because I know I won't be rational. In programming terms, I will just dump all I know about myself right now and try to analyse it later.

Stack trace as the panic started occurring: * Travelling to my part time job as a research assistant at the University of Glasgow. I was reading hacker news and particularly this article about startups * I've been awake for 1.5 hours, basically packing and commuting. * I've slept relatively well compared to previous 4 nights (Android sleep tracker helps me quantify this - 5.5 hours compared to about 3.5 of deep sleep in the last 4 nights previously). * I've been more optimistic about the start up than usual in the past week, working hard on doing it. Evident by the number of commits, lines of code and subjective attitude. * My appetite is down in the past 3 days. * I have been poorly exercising in the past two weeks. * Broke up my 2-months relationship two days ago.

Handling panic attacks

I have some tricks to handle panic attacks when they come. The first time I had one, I didn't have a strategy. Other than...well... I called an ambulance at 2 in the morning and scared the shit out of my room mate that I was dying. If you've never experienced one, it's pretty intense. Especially when you don't have the knowledge of what is happening, you feel you might be getting a heart attack. It probably doesn't make sense when you are 22 and overall healthy but you don't think that in this moment.

I laugh at it now but I was probably most scared than ever in my life back then. It seems funny from the outside and when I had subsequent ones in the coming months, my best friends joked that I was dying. Which was actually cool because it helped me diminish the effect of how "serious" the situation was. Best friends always know best.

So my first physical tactic is to slow down my breathing as unnatural as it feels in the moment. Count to 5 while breathing, hold breath for 5 and exhale for 5. Repeat 5 times. Reevaluate.

It looks stupid, mumbo-jumbo woodoo stuff, but physical stuff help the mind. It usually calms me down a bit so that I can see there is nothing too serious to worry about. But in a case of a panic attack it doesn't always work too well. However, at least I know what it is and given time (about half an hour) I can just let it pass without calling an ambulance :)

So now that I've been writing in the past half an hour and evaluating what is happening in my life, it makes it easier to call my rational part.

State Analysis

The part time job at the University is a job that I wish I didn't have but have to have since I'm working on a start-up which doesn't generate revenue so far. I've been working in a start up world for about a year now, pivoting, exploring and there are whole lot of reasons of why it hadn't worked so far. From the "stack trace" I can see that stress has been accumulating without being released properly in the past few weeks (releasing for me usually means exercising). However, I've had other periods with no proper exercises and similar state. The low appetite is very unnatural for me but I guess I can also attribute it to stress. The curious part is probably the break up.

The last time I had severe panic attacks is when I broke up with my previous girlfriend. The break up then was of a 2.5 year relationship and it was a bit longer than an abrupt "we're done" kind of way but I don't want to go into details.

The thing with break ups is that you usually feel they are coming at least for me. Could that be the thing? And if yes, why does it cause panic attacks for me?

I said right after the break up to a friend of mine that I usually expect to feel much worse after a break up but I'm usually quite okay compared to my expectations. Well, maybe I feel that way, but I'm not.

I don't fall into too deep depressions - usually a good night sleep heals everything in me. I see myself as a rather optimistic person and take stuff lightly. However it could be the case that my way of handling exceptions is not through depression but through anxiety. It's not news for me - I usually fight this with tons of exercising, good diet and friends. So I'm going to force myself for the next two weeks to put this as a higher priority in my list and exercise every day. I've done this multiple times before, it works for me.

So what?

This blog post is rather more personal than usual. I felt like talking about it here because I feel quite comfortable about the problem that I have and could help other people in a situation similar to mine. Also, I like writing. I bet there are a lot of wanna-be-preneurs who have a lot of stress in their lives and can relate to the debugger metaphor.

By the way, here's a free idea for anyone who complains there are not enough ideas to work on, with time and desire to implement. CC0 from this line below:

We need debuggers for humans. But not like this above pseudo-psychological analysis that works for me but might not work for anybody else. A real, metric based debugger that can take a stack trace of the current mind with as many variables as it can, dump it somewhere and then a rational person can explore and analyse. I guess you also need to track yourself in "normal state". I'm becoming a fan of tracking stuff with that sleep tracking thing and I haven't explored the market too much but I feel it's pretty new market and hasn't been explored too much yet. The trackers and the "quantify yourself" movement that we are experiencing with smart watches and the like is just the beginning. People will always want to know more about themselves in as many possible ways - physically and mentally. Nowadays the "obvious" pulse, location, movement, sleep tracking are becoming a standard. They might not even be exploited completely. How about more subtle or harder to measure variables like cortisol levels, brain activity and others? Technologies like portable blood laboratories are in the exploratory stage for medical professionals. How about for the public?

Anyone up for a start up?

AFTER ENTER - Episode 2 - Pressing!

Tags: English, technology, projects, learning
Created on Fri, 20 Nov 2015

The story so far:

Hi again. Last time we spoke about what happens before a search engine like Google has to accomplish before doing a search through billions of documents that make the Internet. Today we are starting our journey by doing a real search.

Our particular search will be the age old question that every child asks and every adult is ashamed to not know the answer:

Why is the sky blue?

How many ways can you think of doing that search? If you are on a phone or have a smartwatch you can say “OK Google, (hear a small bleep) why is the sky blue?”. Or you can tap on your home screen box and type with the keyboard that appears on the screen. If you are at home and have a laptop on your… well, lap… you could type on your keyboard.

So which one was it for you? This interaction is called interfacing. The word interface is used frequently and interchangeably but basically it means what are the ways to communicate from one thing to another. If you used your laptop keyboard, that was an interface. Inter meaning between and face - ummm … face? On the other hand the keyboard interfaced with the computer via some internal cables, the laptop interfaces with the internet via WiFi, cable or mobile network and so on.

Okay so you typed it and pressed enter or said it and are now waiting. Well you don't wait for too long because the response comes almost instantly. But the story is incredible! Listen…

Let's assume you pressed enter and we slow down time a LOT. So much that a blink of an eye will take the next 10 episodes. That's long…

All right, here we go!

Let’s look around, what is happening. A keyboard consists of electrical switches in a similar way a lamp switch is made.

Key schematic

Now, see that switch. The two cables have electrons which stay relatively static. (Well, that's a lie, they move all the time buzzing randomly like flies.) Why do they buzz randomly? They are excited but they don't feel strongly to move one way or another. There is no direction in their life. It's like when you are in a big pool and you have more than enough energy to enjoy swimming but with no particular direction. Where is that energy coming from? The loud Big bang. Now, concentrate!

Once we press the button, closing the switch the electrons start feeling a force. It's like a wind starts blowing in one direction and they slowly obey. They still are kind of randomly moving, but randomly with direction.

Key press

While our finger is still on the keyboard, the electrons start flowing in one direction. Where is that force actually coming from? Your finger? Not exactly. When you turn on your lamp, your finger just opens the gates for power to go. Now how does your computer know that?

Well, your keyboard is actually not just these two wires connecting the enter. There are many more connecting each key. But if there was one cable connecting each key, that will be a lot of cables! Your keyboard will be big and bulky.

No, let's not do that. Let's organize the cables in a matrix. Now in this case a matrix is a fancy way to say that cables form grids on two layers. If you have an old keyboard connected to a desktop computer, I would disassemble it and see what's inside. It's pretty cool! You’ll see two thin plastic sheets with some very thin paths made of some metal separated by a third layer with holes… it's like a sandwich with emmental cheese, mmm..

Metal sandwich

So when you press the button you connect the two pieces of bread of this sandwich through the cheese which lets these electrons flow.

Now the keyboard has small computer itself called a controller. What it does is checks every thousandth of a second or so which two metal pieces of the two grids made contact if any. If any of them did, the controller records that in a memory of its own called the endpoint.

And then it waits. Remember, we slowed down time a lot. The controller checks every thousandth of a second just to be sure but there is no typewriter in the world that is that fast.

Turns out the the fastest of the fastest types about 200 words per minute which is about 1000 characters per minute equating to merely 15 keystrokes per second. I said merely because from our standpoint that's eternity. In real time, that's pretty impressive!

This is of course in the case of a real, solid keyboard. What if it was one on your smartphone?

finger pressing smart display

Well, it’s pretty similar, just your finger acts as a connector between the two components. Don’t worry, these electrons are actually pretty tiny and won’t hurt you.

Anyway, the information about the press got to the keyboard controller. And the keyboard controller waits. For what? Remember we slowed down time. The keyboard controller queries for keypresses thousands of times per second but the computer queries the keyboard much less often. There are two ways computer stuff communicate - they either push or they pull. Let’s say our keyboard controller waits for a pull from the computer. If it was more pushy type, it would flush down what it gathered down the line for the computer to collect and not wait at all.

Why the two ways?. Well, the brain of any computer, called the Central Processing Unit or CPU is a very important and busy boss. It allows you to listen to music while you type, move your mouse, browse the Internet and many other tasks.

Workers queue

Now she can either order that some of her workers go and fetch things in which case the workers go, pull and then queue or if the keyboard pushes a message, the keyboard worker queues. This queue exists so that you can do many things seemingly at the same time. What actually happens is that the boss reads messages really quickly and passes messages around the workers.

Fast workers queue

It depends on many factors whether the communication will be push or pull. Some interfaces like USB wait for pull from the computer, other push. In the end, the messages always end up in the queue for the boss.

All right. So a worker goes to the keyboard controller endpoint and asks: “Do you have anything new for me?” to which the keyboard controller answers: “Yes, indeed I do. Here is what I gathered in the last 10ms” and passes the code for Enter.

This is very cute and all but it’s not really what happens. See, there are no small humans inside your machine. There are just wires and electrons. What I just pictured above is a model of how it works because you, reader, are probably a human and humans speak abstractions. The real language that the keyboard controller communicates with the computer speak is not really English. It’s called binary.

Binary is the language that comprises of two letters - 0 and 1. Zero means no (or very weak) signal, one means (stronger) signal. The controller actually sends these signals in a specific variation in order to encode the message that the key was pressed down the wire to the cable connecting via the computer interface.

Let’s recap:

You press a button on a physical or virtual keyboard which is the interface to your machine. A physical keyboard has a matrix or a grid of electrical conductors separated by a layer of electrical insulator like a sandwich with emmental cheese. By pressing the button you let some small amount of electrons move around. The keyboard controller reads the matrix about a thousand times a second to check for changes, saving the change in a memory location called the endpoint. Now it can either push this data down the cable to the computer or wait to be pulled. Computers communicate in a language called binary which uses only zeros and ones as letters.

So far we know what has to happen before a search occurs and what happens when you press a button of a keyboard. The information about your query has just started - 10 milliseconds into the trip only your keyboard knows that you have asked something. The journey continues next time as we follow the information flowing into your computer and what happens there.

Stay tuned!