Любими цитати

Tags: Български, лични
Created on Mon, 26 Mar 2012

Това са цитатчета, които изключително много ми харесват и ме водят по някакъв начин в живота. Вероятно ще попълня още след време, за сега се сетих за тези. Преводите са мои, може да са малко калпави:

О, и по между другото: 26ти пост :)

* * *

"The difficult I do immediately. The impossible takes a little longer."

("Трудното правя веднага. Невъзможното отнема малко повече.")

U.S. Army

* * *

"Изкуството е да превърнеш bug-a във feature!"

Жаклин Антонова

* * *

"I reject your reality and substitute my own"

("Не приемам вашата реалност и си я замествам с моя.")

Adam Savage

* * *

"Do or do not. There is no try"

("Прави или не прави. Няма ще опитам.")

Yoda

* * *

"Great minds discuss ideas; average minds discuss events; small minds discuss people"

("Великите умове обсъждат идеи; средните умове обсъждат събития; малките умове обсъждат хора.")

Eleanor Roosevelt

* * *

"Има две неща, които са безкрайни на този свят - Вселената и човешката простотия. За първото не съм особено сигурен"

Алберт Айнщан

* * *

"Success is my only mothaf****n' option, failure's not"

("Успехът е единствената ми ш***на възможност, провалът не е.")

Eminem

* * *

"Always stay cool like a swimming pool."

("Винаги бъди готин като плувен басейн." /Б. пр.: Игра на думи: cool - също значи хладен/)

Rambo Amadeus

* * *

"Here’s to the crazy ones. The misfits. The rebels. The troublemakers. The round pegs in the square holes. The ones who see things differently. They’re not fond of rules. And they have no respect for the status quo. You can quote them, disagree with them, glorify or vilify them. About the only thing you can’t do is ignore them. Because they change things. They push the human race forward. While some may see them as the crazy ones, we see genius. Because the people who are crazy enough to think they can change the world, are the ones who do."

("Посвещава се на лудите. Неприобщените. Бунтовниците. Беладжиите. Кръглите клинове в квадратни дупки. Тези, които виждат нещата различно. За тях правилата не важат и нямат никакво уважение към статуквото. Може да ги цитирате, да не сте съгласни с тях, да ги величаете или хулите. Но единственото нещо, което не можете да направите е да ги пренебрегвате. Защото те променят неща. Те бутат човешката раса напред. И докато някои може би ги виждат като лудите, ние виждаме гениалност. Защото хората, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света са тези, които го правят.")

Apple Inc.

* * *

Книгата е прозорец към света, а мониторът...

Tags: Български, есета
Created on Sun, 25 Mar 2012

С това есе участвах в конкурса 1000 стипендии през 2010 година. Книги/компютри е една от любимите ми теми за дискусия и живо се интересувам от темите покрай нея. Имах огромен късмет, че матурата си по БЕЛ се падна темата "Животът и книгите в "Книгите" на Атанас Далчев". Разбира се, успях изкусно да я обърна в моя полза и да пиша за любимата ми тема - книга-компютър. Но както и да е, есето

Никога през цялата история на човечеството техниката не е напредвала с толкова бързи, експоненциални темпове. И сякаш това не спира, няма граници, всеки ден излизат нови и нови продукти, цели плеяди от иновативни идеи. Тази скорост изглежда вече по-бърза дори и от човешката способност да осмисли новото – преди да разбереш и да се насладиш на Full HD телевизията, утре вече излиза 3D технологията. И така всеки ден.

Но това си има своята цена. Неща, без които до преди десет или двадесет години живота би изглеждал немислим, днес може и да ги пренебрегнем, а след години може би и захвърлим. Именно това може би става с книгата. Днес все по-малко хора четат. Книги. Докато преди можеше да видиш човек седнал в чакалнята на влака да разлиства интересен роман, днес става все по-вероятно да видиш същия този човек да държи лаптоп, електронен четец или каквато и технология да навлезе между времето на писането на това есе и четенето му. Но означава ли това, че книгата ще изчезне напълно? Дали тя ще последва съдбата на грамофонните плочи, флопи дискетите или ще остане верен спътник още много години?

Като радиото. Изобретено преди повече от сто години днес все още може да се срещне в автомобили, домове, вградено в телефони и други малки джаджи – то сякаш е намерило своята ниша и трудно би могло да бъде изместено. Именно такова е и, според мен, бъдещето на книгата. С малки промени.

Днес стотици томове книги могат да се поберат в пространство по-малко от човешки нокът благодарение на десетки години разработки, открития, подобрения и ежегодно смаляване размерите на най-малките пътечки, по които могат да се движат електрони. А както всички знаем именно движението на електроните по тънки жички е в основата на цялата телекомуникационна техника. Толкова просто и същевременно гениално. Но какво променя превръщането на поредица от букви напечатани върху листа хартия в поредица от електрони съхранени в кондензатори? Толкова ли е голяма разликата?

За природата отговорът е крещящо „ДА“! Хиляди дървета се изсичат всеки ден за създаването на печатни издания. Същите тези дървета, обаче превръщат и без това прекомерните количества въглероден диоксид в кислород - субстанция, която ни е нужна, за да живеем ние, хората. Съхраняването на няколко копия на книги в отдалечени сървъри и закупуването им в електронен вариант ще промени в положителна посока количеството на зеления цвят върху синята ни планета. И това вече се прави. Европейският съюз отпуска милиарди евра в страните членки за дигитализиране на културното наследство. Информацията поднесена по този начин е по-достъпна от всяка точка на земното кълбо. Това само на пръв поглед развива възможностите за туризъм, а защо не и за желанието за четене и научаване на интересна информация, за която и да е страна в света, от който и да е човек. Преминаването на книгата в електронен вариант не би намалила броя на хората, които обичат да четат, а напротив. Въпреки, че общоприетото мнение, особено сред по-възрастното поколение, е друго. Четенето от екрана днес е равносилно на четене от книга. Дори повече.

Книгата е прозорец към света, а мониторът... към цялата Вселена. В книгата информацията може да се представя по не повече от два начина – с текст и илюстрации. През монитора, обаче, човек има невъобразим набор от източници и средства, по които може да получи същата тази информация. Освен текст и картинки съществуват образователни видеа, музика, интерактивни игри, двуизмерни и триизмерни анимации и чертежи, автоматичен превод от и на различни езици, мнения на други хора, системи за помощ на хората с увреждания и още, и още. Да не забравяме и възможността за почти мигновено намиране на информация чрез системите за търсене в текста и в целия Интернет. Ако ви се наложи да търсите информация по старомодния начин – трябва да отидете в библиотека (ако е голяма, може да ви се наложи да имате специални права или да си направите регистрация), да търсите сред стотици рафтове от книги, да намерите две или три, които ви вършат работа. След това да прелиствате тези книги, да внимавате с тях, да ги пазите, да измъкнете информацията чрез препис, да направите копие на преписа и чак тогава да го представите. Това би ви отнело в най-добрия случай няколко дни. Днес всичко това става за секунди. Но дали това не ни прави по-мързеливи? Според мен – не. Прави ни по-ефективни. Хората, които не обичат да четат и никога не са обичали вероятно няма да четат и от монитора. Но може да гледат филми или да играят образователни игри, които да им помогнат да разберат дадена тема по-добре. А хората, които по природа обичат да четат – ще имат повече възможности да го правят по-приятно. Четенето на електронни книги, същите традиционни и нови литературни произведения, но от дигитален екран, днес става все по-популярно.

Стъпил на границата на прехода между тези две времена, аз си спомням, че и като малък с интерес отварях книгите и ги поглъщах от край до край. Днес отварям Интернет страниците със същото, дори по-голямо любопитство и проучавам даден въпрос по десетките начини, които средата ми предлага.

Книгата ще остане верен спътник на човека още дълги години и ще отваря нови прозорци и врати към „Живота, Вселената и Всичко останало.“

Windows 8 Consumer Preview (част 1)

Tags: Български, технологии, мнения
Created on Sat, 24 Mar 2012

windows 8 logo

Последната версия на Windows почти излезе. Всъщност, сигурно ще я видим на пазара (на торентите) чак предколедно, а дотогава ще се забавляваме с Consumer Preview. Много се изписа през последните седмици - от по-голям провал от Виста до иновативна и удобна нова работна среда. С четири-пет думи: нещата стават много по-прости (в който искате смисъл на думата, вижте новото лого вляво). Въпреки, че съм почитател на софтуера с отворен код, все пак любопитството ме изяде, пък и Майкрософт си представиха продукта безплатно на тяхната страница. Поиграх си малко на виртуалната машина, а след няколко дена отделих и специално място на диска си. Ето и моите наблюдения. Да го наречем ревю? Все пак се опитах се да покажа и добрите, и лошите страни на средата. Има и добри неща... Да, хайде да го наречем ревю...

Какво ново - естествено секси МЕТРО интерфейс

метро интерфейс Метро интерфейса на Windows 8

Метро, метро, метро. Така е наречен новият интерфейс на операционната система. Още със самото си стартиране Windows изглежда по-различно - няма taskbar, няма иконки. Няма нищо общо с това, което сте свикнали досега. Цялата система разчита основно на майкрософтски акаунт, който инсталацията съвсем любезно ви предлага да създадете, ако си нямате. След това можете да свържете този акаунт с други онлайн услуги, които често използвате. Малко притеснително, че всичко минава през машината на редмънци, но така или иначе вече цялата ни информация е навсякъде, свиква се.

Но това не е интересно. Метро! Така, общо взето има едно голямо платно с правоъгълници и големи шрифтове, като всяко от тях си има собствена роля - поща, календар, времето, музика, снимки и т.н. Честно казано на мен идеята ми харесва - стартираш компютъра и виждаш моментално всички нови неща, които са станали в социалните мрежи, съобщения, които имаш, какво те чака през деня. Хитро. Компанията нарича някои от тях "живи", защото постоянно се обновяват в рамките на правоъгълника. Изглежда повече като интерфейс за таблет или смартфон, но като свикнеш, всъщност е удобно. Свързаните акаунти работят (поне фейсбук, гугъл и туитър, които изпробвах) и можете да получавате обновления от всички тези услуги. Така не е нужно да проверявате всеки уебсайт по 10 пъти на ден - отваряте метро интерфейса и един поглед е достатъчен. Освен това има и вградени нотификации за всичко ново, които общо взето изпълняват функциите си. Въобще работата е като с ribbon интерфейса, поне при мен - първоначално се чувстваш изгубен и пълен идиот, но като свикнеш, не можеш да се върнеш назад. За почитателите на традиционният десктоп, влизането в него е чрез поредният правоъгълник с надис Desktop. Имате си фон, имате си таскбар (без меню Старт, за това - след малко), имате си иконки - всичко. Въобще - за всекиго по нещо, всеки да е доволен май. И дотук почти приключих с добрите неща, които мисля за операционната система.

Приложенията - О, Рандоме, наистина ли станахме толкова прости?

Messenger приложението на пълен екран Стартиране на приложението Messenger

Е не, приложенията стартират като за дебили. След като натиснеш правоъгълника изкача огромен едноцветен екран с иконка на приложението по средата, което стои докато приложението се зарежда. Особено на тъмно тази смяна на цветовете просто заслепява. Шрифтовете в самото приложение са около 48ми калибър, виждат се други правоъгълници в правоъгълниците (чист правоъгълни-сепшън) с още по-голям шрифт. Всичко е на цял екран, няма дори намек за това как да затвориш приложението или да превключиш към друго с мишка (клавиатурните комбинации си работят - ОК, но не всеки ги знае).

старт менюто в windows 8 "Старт менюто" се показва само при hover-on

Официалният начин е като отидеш в горният ляв ъгъл с мишката и като постоиш известно време се отваря списък с картинки на приложенията, които са активни и така можеш да превключваш. Но затварянето е голяма работа, просто няма никакъв подсказнащ начин, по който да затвориш веднъж отворено приложение.

В долния ляв ъгъл пък се намира старт менюто, но отново само ако мишката ти е там, нищо друго не подсказва, че съществува подобно нещо. Вижте видео на възрастен човек, който се мъчи да се ориентира в новата обстановка:

Чисто мъчение. В лицето на този мъж аз виждам баща ми, майка ми и всеки средноинтелигентен човек. Изключително неинтуитивно е, ако не вярвате - пробвайте сами. Самото старт меню пък не отваря познатото меню, а те праща в метро интерфейса. Съжалявам, ако звучи объркано, не съм го измислил аз.

Да се заключим с картинка

Добре, стига плюене, хората са прекарали бая време върху разработката на продукта. Имаме нови неща, макар и недоизпипани, но пък идейни. Пример за това е новият начин да си въведеш "паролата". Заключващият екран показва часа, датата, а може и други глезотийки плюс успокояваща картинка като фон. Та готиното е, че паролата може да се избере да не е просто букви и цифри, ами определена картинка, на която щракаш на избрани от теб места и хоп - вътре си. Можеш да избираш шарката ти да представлява всякаква комбинация от кръгчета, точки и прави линии стига да не са повече от 3. Или по-малко от 3. Отново, както казах, идеята изглежда добре, макар че определено не усещам същата сигурност като с паролите особено на настолната машина. Паролите имат звездички (или черни кръгчета) които замаскират паролата, а снимката е на цял екран и щраканията с мишката се виждат повече от добре. Някой зад теб без проблеми може да ти открадне шарката, с която си отключваш машината. А пък с тъчпад е просто мисия невъзможна да повториш същите движения.

(следва продължение...)

Във влака - рандомиди с елементи на прозрения

Tags: Български, есета, живот
Created on Fri, 23 Mar 2012

Тази "история" я написах малко преди да замина за Шотландия. Демек септември 2011. Пътувах в нощен влак към Силистра да се видя с едно момиче. Беше някак тъмно във вагона, скучно. Пробвах да гледам някой филм, да поцъкам някоя игричка, но просто не стана. Дойде ми музата да пиша.

И написах...

Във влака

Пътувам. С нощния влак София-Силистра. Сам съм. В купе с двама непознати – един възрастен, струва ми се леко мургав, с малко брада и предимно плешив, подложил глава на прозореца срещу мен. Мисля, че все още не спи, макар че се преструва вече от около час. Другият седи точно срещу него, от същата страна като мен. По-млад е, но със сигурност е прехвърлил трийсетте. За какво ли си мисли?

Може би за това как да заспи на този шум? Забелязал съм, че като мислиш за това, никога не можеш да заспиш. Трябва да забравиш, че се мъчиш да заспиш, да забравиш за всички неприятни усещания, за всички лошотии или добрини на предишния ден, да се отпуснеш и да не мислиш за нищо. Е, това последното на мен хич не ми се отдава. За това сигурно заспивам толкова трудно.

А може би си мисли за семейството, за своята жена и деца, които го чакат в Силистра. Или пък може би домът му е в София, а пътува до Силистра по работа. Или по любовница. Знаете ли, вариантите всъщност не са чак толкова много. Ние хората се придвижваме от едно място на друго по ред причини, но те обикновено се очертават до тези три неща: работа, любими хора или пък се прибираме от някъде.

Някъде. Точно натам отивам. Някъде. Това неопределено местоимение. За мен Силистра е може би един от най-далечните градове в България, но аз отивам точно там. Защо? Възрастният захърка. Май най-накрая заспа. По-младият ми спътник отчаяно ту се подпира на масичката пред него, ту се вдига. Изглежда е неспокоен или пък не му е времето за спане. Като на мен. Няма още единадесет часа вечерта, а за мен тепърва настъпва „моето време“. В тези часове, до към четири сутринта съм най-активен – правя проектчета, гледам филми, имам творческо настроение с други думи. Съответно сутрин спя до обяд, но май сега няма да успея. Вероятно пак ще се отнеса в късните часове на сутринта, а по-вероятно няма да спя въобще. Всъщност, какво значение има?

Аз съм едва на деветнадесет години. А вече пътувам сам, с нощен влак до Някъде. Чувствам се някак голям. И после се сещам, че баба ми на 17 вече е била омъжена. За дядо ми, който е бил с една година по-голям от мен. А аз определено не бих се оженил сега. Едва съм завършил училище, по джаулите, сега ме чака университет след някоя и друга седмица! Как бих могъл да се оженя?! Че аз дори домакинска работа все още не мога да върша. Нашите винаги са били страхотни в това отношение. Никога не са ме карали да върша домакинска работа. И до днес не мога да си обясня защо, дори се чувствам леко гузно. Но също така съм им и адски благодарен. Това ми даде огромно количество от време и ресурси, за да изживея едно чудесно детство и невероятно юношество/тийнейджърство. За жалост, това е моята последна година като -тийн. След броени месеци ставам на двайсет. На двайсет. Уау!

Влакът спря. Мъжете в купето ми се поразмърдаха. Мъчат се да заспят, но както казах преди малко – няма да успеят. Всъщност, вече май се понаучих как да се отпускам. Открих точно кога заспивам. Щом започнат да се появяват рандом картинки пред очите ми, т.е. На клепачите ми, тогава като че ли заспивам. Но не и ако се усетя, че това става. Ако осъзная, че тези картинки са предвещанието за заспиване, те в миг изчезват. Гледах един документален филм наскоро, който обясняваше, че когато мозъкът заспи, частта от него, която отговаря за логическото мислене не функционира. Ето къде е и обяснението – ако се усетя, че тези произволни шарки всъщност ще ме накарат да заспя, логическото мислене се включва и всичко се преее... цаква. Кофти номер, нищо лично.

А за мен, логиката, мисленето е нещо, което правя непрестанно. Постоянно мисля, за всичко, за всекиго, за всяка реакция, жест, поведение, изказ, за всяка възможност от всяка ситуация, за любопитните неща от света, за смисъла на живота, за обяснението на смъртта и за какво ли още не. Мисленето е станало толкова естествена част от мен, че вече дори не го забелязвам, сякаш вече е... Гледайте сега, нали като сте се учили като малки да карате колело, първоначално ви е било страшно, мислели сте как да застанете, къде да ви е задника, къде да са ви ръцете и как да управлявате тая чудовищна машина, чиято единствена цел е да ви събори на земята и да ви заболи. Обаче постепенно, като сте го овладяли веднъж, вече не мислите за тези неща, а за това как да не блъснете бабичката, която пресича улицата и прави всичко възможно да ви се изпречи пред вас. С други думи – карането на колело е станало като инстинкт. Правите го подсъзнателно или несъзнателно или каквото и да е там с мозъка. Въобще не го разбирам този мозък. Сигурно човечеството ще разбере всичко друго от необятната Вселена, от всички науки, от физиката, от химията, ще измисли хиляди лекарства, ще построи гигантски машини, но няма да разбере как самият той работи, какъв е кодът на програмата му. Парадоксално, а?

Пътувам за Някъде. Отново. Но този път сам. В последните пет години не съм се спрял да ходя из страната и чужбина – Плевен, Хасково, Варна, Стара загора, Москва, Силистра, Велинград, Кеймбридж. Централна гара в София ми стана като втори дом. Постоянно съм там. Обожавам да пътувам до различни градове, но не ме разбирайте погрешно – не съм хипи на свободна практика. Макар че сигурно е яко... Не – аз пътувам по състезания, олимпиади, конференции, конкурси и какво ли още не свързано с научни и мислещи дейности. Може би ви звучи скучно, но всъщност някой ден ще разправям на децата си и внуците си хилядите истории и хилядите простотии, които сме правили с хората, които най-много обичам. Защото, повярвайте ми, на олимпиада никога не е само задачи, само залухани хора четящи до припадък, имайки големите амбиции (макар че и такива хора има). Аз не съм от тези хора, нито пък най-добрите ми приятели. На края на моето тийнейджърство мога да кажа, че не съм могъл да си го прекарам по-добре.

За някои това ще е спорно. Особено след като научат, че не пия алкохол, не пуша цигари, никога не съм опитвал наркотици и все пак винаги съм се забавлявал. Знам, че повечето от вас няма да повярват на това, че мога истински да се забавлявам без да пия, но нека ви кажа нещо. Алкохолът НЕ ви отпуска, той НЕ ви прави по-забавни, НЕ изглеждате по-добре, НЕ се забавлявате повече. Алкохолът ви кара да забравите кои сте вие, да забравите добрите обноски и да ви даде зелена светлина да се лигавите и да покажете най-доброто от себе си. Защото смятате, че без него това не ви е позволено. И, разбира се, донякъде сте прави. Обществото ни е научило така, че да се държим възпитано или поне в границите на приличното, ако сме трезви. И вие смятате, че като пиете и ерго, не сте вече трезви, тези окови на обществото падат и можете да правите каквото си поискате. Нека ви кажа как правя аз.

Не ми пука. Не пия, защото виждам само ползи от това. Като не пия, мога да се лигавя, да се забавлявам, дори не веднъж съм бил душата на компанията, колкото и нескромно да звучи, и то без да съм лизвал. Мога да го правя във всякакви компании, във всички ситуации и след това, на следващата сутрин и на следващата година ще си спомням за всичко това – ще си спомням и готините неща, и тъпите неща и ще знам, че съм го направил Аз, а не промитият ми мозък. И на следващата сутрин няма да ме е боляло глава, макар да не съм спал, няма да съм повръщал и ще мога да си свърша работа или да се наспя с един здрав и страхотен сън и няма да се чудя какво съм правил предишната вечер и да се извинявам на хората, които съм нагрубил, защото “е, нали знаеш, бях пиян, не го мисля”.

Но вижте, пиенето как да е. Донякъде, както вече казах, го разбирам. На някои им е вкусно - ОК, ако не прекаляват. Други хора пият, защото не могат да разберат, че могат да се отпуснат и да се държат готино и без алкохол. Не всеки може да превъзмогне тягостната сила на осъждащото общество, което всеки момент дебне как да те злепостави. Идеята е, разбира се, да не те интересува обществото, но това не всеки успява. Та алкохолът мога да го приема за някои хора. Пушенето? Хора – смърдите! Винаги си личи, когато си пушил. Ако щеш, преоблечи се, издъвчи и хиляда бонбона – винаги си личи супер много. Ужасно е! И дори това не е най-гадното. Пушете си, тровете се, айде смръдта ще я превъзмогнем. Но, по Джаулите – пречите и вредите повече на останалите, отколкото на себе си! Този ужасен дим, тази гадория, която ти запушва дробовете само като си около пушач – само като се сетя и усещам, че не ми достига въздух. Винаги е така – сякаш не можеш да дишаш. А това поне е едно от малкото неща, за които не плащаме данъци и въобще е свободно за всички. И гадните пушачи ни ограничавате в това. И сякаш същото това общество, не ги осъжда чак толкова много. Не, тъпо е – може ли в група от десетина човека, всички непушачи да дойде един пушач, да поговори две минути, да попита “Имате ли нещо против да запаля?” и тъпото общество, с всичките си претенции за компетентност относно морал и кое е добро и кое не да отговори “О, не, няма проблем!”? Е, може. Аз разбира се, винаги казвам, че е проблем и всички си мислят това, но за да бъдем истинско стадо, всички ще ме погледнат укорително тип “ъъъ, ти за к'ъв се мислиш - господар, принц, изнежена госпожица?”. Тъпо общество.

Добре че поне във влаковете е напълно забранено пушенето. А пък май ще забраняват пушенето и на обществени места до десетина години. Така по-ще се търпи – пушете си отровата, щом ви е толкова любима, просто ни дайте шанс на не малкото непушачи да дишаме това средно-мръсният ни въздух. Зашото е хубаво да имаш избор.

Къде ли съм вече? Някъде. Но не в това Някъде, в което трябва да пристигна и да видя едно прекрасно момиче. Не, някъде другаде съм - между София и Силистра. Много се радвам на това пътуване, нямате си представа откога искам да направя нещо подобно – необмислено, малко екстравагантно, непланирано. Помните какво е в моя мозък, нали? Е, повярвайте ми – писва. Яко е да планираш всичко, яко е мозъкът ти постоянно да обработва десетки варианти на ситуацията, но просто от година и нещо си намерих по-хубава философия. Не че съм променил старата, просто я ъпдейтнах леко.

Гледайте сега – след като мозъкът ми вече така или иначе кара по инерция и въобще дори не си давам зор да мисля (спомнете си колелото) то той ще си го прави искам или не, нали. Тогава, защо да не го пусна в малко екстремални ситуации. Да се научи да мисли по-бързо в неочаквани ходове на съдбата, да свикне с тия неща, да умее да се справя в непредизчислени събития. А? Нека си планува, няма да му преча, просто няма да планувам толкова надалече. Защото животът има толкова много променливи, толкова неща се случват за нула време, че дори и математиката ТЕОРЕТИЧНО не може да се справи с всичко това. Математиката – чистотата на науките, най-брилянтната, най-логичната, изградена сякаш просто от мрежа от поколения на човешката гениалност, Тя, висшата, неразрушимата. Тя не може да предвиди всички събития в живота ни, та аз ли, моят скромен мозък? Така че, да, ще му дам малко да се помъчи, да свикне да реагира бързо, да реагира, дори когато събитията не са благоприятни. Защото това се очаква от него. Досега, тези години винаги съм му давал време спокойно да реши нещата, но сега е време както той, така и Аз (каквото и това Аз да значи) да се впуснем в истинския живот.

И така. Каква е философията ми. Адски проста, разбира се, в това е и красотата ѝ. Тя се изразява най-основно в следните изречение:

“Винаги има време. Има време, има време... Тогава изведнъж няма време – и к'во?”

Формулировката е малко вътрешен хумор, философията е измислена от мен и няколко приятеля. Така че, за останалите, ще трябва да обясня какво точно значи.

Идеята е, че мозъкът работи най-естествено, когато трябва да решава бързо. Тогава се основаваш на инстинкти, тогава цялото ти тяло е под напрежение, пускат се там разни хормони, всичко бушува. Цялото ти тяло става един мозък, защото ако задачата не бъде изпълнена, ще последват лоши неща. Тогава всички системи се активизират, всичко започва да мисли и обикновено измисля нещо оригинално. Което оригинално нещо може да бъде страшно глупаво, или страшно гениално – но никога нещо обикновено. Така че, протаквайки с “има време” оставяш мързела да си свърши неговата си работа, и знаеш, че когато си под напрежение, ще измислиш нещо страхотно (или пагубно – но за това след малко.)

Второто нещо, което философията обяснява е именно вече споменатият мързел. Мързелът тласка иновациите. Запомнете това! Да, това. Забравете за всички останали поучения, как мързелът трябвало да се изкоренява, никой мързеливец не е прокопсал, мързелът не хранел. Мързелът тласка иновациите. Ако не сте мързеливи, то никога няма да имате шанс да измислите нещо, което да улесни работата ви, защото работата ви не се нуждае от улесняване – та вас не ви мързи! За какво ви е нещо по-лесно, след като искате така или иначе да работите? Мързеливият човек, обаче, винаги гледа да свърши работата по по-лесен начин. Той дава повече време на мислене, на това как може да улесни нещата, как да не прави всичко, а само някои неща и така измисля нови модели, нови машини, компютри, печки, багери, кранове и така натататък. Защото какъв е проблемът все още да копаем тунелите на ръка? Не, без кирка и лопата, те също са мързеливи способи, да не говорим за огромните машини свредели, които човечеството е измислило, защото кирката и лопатата не са били достатъчно мързеливи средства. Какъв е проблемът да използваме огромни тригонометрични и логаритмични таблици, да се мъчим часове над най-простата задача (които таблици пак помислете – направил ги е един човек, който го е мързяло всеки път да ги смята едно по едно) вместо да използваме три копчета на калкулатора? Вижте, това че мързелът означава без никаква работа, не е точно вярно. Истината е, че мързелът те кара да си дадеш по-голямо усилие веднъж, но да спестиш ОГРОМНИ усилия по-късно (на теб, а и на много други хора). Мързелът тласка иновациите. Той прави откритията, той кара човечеството да върви напред. Ако искате да бъдете един от тези хора, бъдете мързеливи. Частта от философията “има време” говори точно за това – за протакването, отлагането на работа поради мързеливост.

Вече ви звучи като яко противоречие с нагласите ви? Сигурно. Защото всички ни учат точно на обратното и ние всички разчитаме, че обществото все пак трябва да е право, нали? Е, нека ви дам още един пример за това тъй тачено от всички вас общество на правотата.

В началото на миналият век, един германец превеждащ учебник по биология объркал няколко думи, когато превеждал частта за вкусовете и за това как ние усещаме вкусове. Тъй като по това време нямало чак такъв наплив от информация, какъвто имаме днес, тази една нищожна грешка се разпространила из всички тогавашни учебници и продължила да съществува десетилетия. Всъщност някои от вас, може би повечето, все още вярват на тази грешка. Ако си спомняте, някъде в 9. клас сте учили, че езикът усеща четири вкуса – кисело, сладко, солено и горчиво. И езикът е разпределен на зони – предната усеща сладко, страните усещат солено и кисело, а най-задната част на езика усеща горчиво. Е, това не е вярно, и ние всички го знаем. Усещали сте сладко и когато дъвчете шоколада на една страна, нали? Усещали сте солта и когато сте я близвали с връхчето на езика. Тогава защо все още вярвате на тази грешка? Защо не помислите, че нещо е сбъркано? Защото обществото, и по-скоро авторитетите сред него, ви казват, че не бива да се съмнявате. Че езикът е изучаван от столетия и тези неща стоят така. Оказва се, че не е така. Чак седемдесет години (не седемнайсет, ето и числом – 70 години!) след оригиналната грешка, “учените” се усещат, че нещо не е наред, провеждат изследванията и се оказва, разбира се, че целият език усеща всички вкусове (които по между другото, всъщност са пет – юмами, бидейки петият).

Виждате ли, една минимална грешка, води до огромни последствия. Днес все още може да се срещне тази идиотщина в учебниците по биология, защото хората списвайки ги въобще не се и замислят, не четат последните неща, ами разчитат на знанията от своето детство.

Ако обществото е грешало за нещо толкова очевидно и лесно проверяемо, защо тогава да не греши и за теорията си за мързела например? Или за много други неща, които ще последват след малко? Помислете си, преди да осъждате.

И така, какво друго скрито има в тази философия? Нека да разгледаме последното изречение “Тогава изведнъж няма време – и к'во?”. Е как може така, ще си кажете вие? Не стига че протакнаш, не стига че мързелуваш, ами накрая дори не свършваш работата и дори не ти пука от това? Как може така?

Тук вече, става малко сложно. Всъщност, оригиналната философия тръгна от самият израз “И к'во?”. На една олимпиада по астрономия преди две години имаше една особена задача, за която двама мои приятели спореха. Единият обясняваше задачата, как той я е решил, а другият постоянно отговаряше И к'во?. Първоначално изглеждаше сякаш вторият не разбираше идеята на първия и просто искаше още и още обяснения. В един момент, обаче, първият започна да обяснява до очевидни истини, закони във физиката и астрономията, на другият продължаваше да му отвръща “и к'во?”. Тогава осъзнахме, че този израз е гениален (както и човекът, който го измисли, респект на макс).

Толкова е гениален, че няма затапка. Никой и нищо не може да ти попречи да не ти пука, ако ти искаш. Независимо колко истинни са нещата, които ти се казват, независимо колко верни са те и колко ти грешиш – на теб винаги може да не ти пука. Изборът е твой. Това е готиното на живота – изборът винаги е твой. Може да ти пука от това какво мислят другите за теб, а може и да не ти пука. Може да има значение това как се обличаш, с кого ходиш, а може и да няма, стига на теб да ти е добре. Изборът винаги е твой. Не е ли красиво?

А? Само две думички, едната от които е дори неправилна, съкратена версия на вярната “какво”. Всъщност, по-късно осъзнахме, че самото съкращение също си има своя смисъл вътре в смисъла на целия израз. Идеята е, че съкращаването сякаш само по себе си изразява непукизма на нещата – дотолкова не те интересува, че дори не си правиш труда да кажеш пълната правилна дума “какво”.

На тази философия карах няколко месеца, преди да я допълним. И беше (и е) страхотно! Каквото и да стане, каквото и нещастие да се случи, каквато и гадория да ми излезе на пътя - “и к'во?”. Знам, че по един или друг начин ще се справя, каквото и да се случи, все ще прокопсам в живота някак си. Например в началото на годината ме скъса едно момиче, което много обичах. Защо ме скъса и какво точно стана – не разбрах напълно. Но бях съкрушен. Сякаш предаден от най-близкия човек, от човека, на когото бях дал цялата си душа и съзнание. И изведнъж край. Сринах се. След като това стана, отидох сам в Борисовата градина, беше зима. Разхождах се много, студът ме щипеше по бузите, всичко ме болеше. И вътрешно и външно. Бях готов да заплача и то много сериозно – не го бях правил от години. Целият ми свят се преобърна. И точно преди да пролея първата си сълза, се сетих за философията си. “И к'во” - казах си аз - “животът не свършва с нея. Ще има и други, ще се запозная много скоро с много други момичета. Всичко ще се нареди. Всъщност тя дори не е чак толкова идеална!”. Но нямаше дори смисъл от последните думи. Още от първите две се усмихнах, забравих за студа и се закефих на снега как нежно се сипе в бялата зима, сетих се колко много обичам сняг, сетих се за детството, за простите неща и как тогава никога не би ми пукало, ако някакво момиче не ми обърнеше внимание. Та за мен бяха важни роботчетата, не некви “пикли”. Усмихнах се по-широко. “И к'во” подейства в този тъй труден момент. Разбрах силата му – каквото и да стане, всичко ще се нареди някак. По един или по друг начин. Честно – много е готино! Може вашата фраза да не е точно това, макар че за мен е идеална, но със сигурност си намерете подобна за трудни моменти. Защото каквото и да стане, животът продължава и той е толкова интересен, толкова разнообразен и пълен с невероятни обрати, че подобни малки кахъри дори не трябва да ви докосват. А когато ви докоснат и започнат да пробиват с парещите си шипове, кажете си “и к'во” и ще усетите как магично ще изчезнат. True story!

Подминахме Плевен. Минава полунощ, а аз не съм се чувствал по-буден.

Алгоритъм за писане на литературно интерпретативно съчинение (ЛИС) - или как да си минете матурата по Български език и Литература

Tags: Български, проекти, хакове
Created on Thu, 22 Mar 2012

Във връзка с наближаващите матуритетни изпитвания ще ви предложа три лични помощи на някои панирали се кандидат-студенти.

Първата е много проста:

НЕ СЕ ПАНИКЬОСВАЙТЕ!

(или вижте гърба на "Пътеводител на Галактическия Стопаджия" от Дъглас Адамс)

Втората е уебсайт, който разработих миналата година в последната седмица преди матурата. От него може да се тествате поне дали визуално разпознавате произведенията

матура тест сайт

Не блести от дизайнерски способности, но свърши перфектна работа за назубкване на рандомидите по БЕЛ. Мисля, че ще ви е от страхотна помощ.

(Редакция 2013: За жалост нещо е станало със стария сайт и въпреки всичките ми ровения по архиви успях да намеря една много по-първична версия на сайта.)

И бонус преди основния пост: малко информация за автори и български език - това ще ви е от полза за точка 0. Абсолютния минимум от алгоритъма

времева линия за авторите

Последната, за което се отнася този пост пък е един личен алгоритъм, който спазвах през последните 5 години в гимназията. Помага и за матурни болки. Няколко съвета за това как да си напишете ЛИС брилянтно. (Всъщност на самата матура, по-добре пишете есе - много по-лесно е и по-свободно, проверителите очакват ЛИС, тъй че есето ви прави различни. Но ако държите, вижте следващите редове.)

Какво трябва да знаете като абсолютен минимум

0. Абсолютния минимум

0.1 Езика Абсолютно начало. Трябва да познавате правилата на езика – запетайки, пълни, кратки членове, бройни форми. Не са чак толкова много, просто седнете и ги прочетете за един-два часа.

0.2 Кой е авторът? - трябва да знаете основни неща за автора – име, кога и къде е живял, какво е характерно за неговата епоха.

0.3 Какво е произведението? - по принцип е хубаво да сте го прочели, но не е болка за умиране ако не сте. Обикновено на самия изпит (контролно, класно) се разрешава да се ползва текста, освен ако госпожата ви не е кон. Ако е вторият случай и все пак не ви се занимава да четете – Google. Вижте някое резюме - за какво става въпрос все пак.

1. Увод

Обикновено това е най-гадната част, защото е „трудно да започнеш“. Хубаво де, не е толкова трудно. Значи, важно е да изкажете колко велик, невероятен и уникален е точно този автор. Не някой друг, този! Клишетата винаги вършат работа в случая, защото те показват, че все пак знаете нещо.

След като сте го нахвалили (и сте накарали госпожата ви да потръпне от вашето мнение за този невероятен, брилиянтен писател/поет/белетрист) кажете нещо за епохата му. Първата асоциация, която ви дойде. И разгърнете в локуми.

Сега много внимателно кажете, че точно това произведение, което ще разглеждате е типичен пример за епохата/стила на автора/нещо подобно. То също е толкова брилиантно, защото всъщност показва абсолютната гениалност на твореца.

И накрая – вижте заглавието. Кажете, че проблема, който ще разглеждате, е ключов/основен за това произведение.

2. Теза

Екстра, дотук добре. Но учителите често прескачат през увода, защото те обикновено са едни и същи и са скучни. Те казват, че тезата е много важна, най-важна едва ли не. Много добре знаем, че е все тая, но се направете, че ви пука, все едно живота ви зависи от това. Така че тук – малко по-внимателно с писането.

Погледнете хубаво заглавието. Ако не схващате някоя дума от заглавието – питайте другарчето, госпожата или се опитайте да разберете от контекста. Опитайте да го превърнете в ежедневен проблем. Намислете си няколко асоциации, помислете как вие бихте го решили, какъв би бил вашият избор. Например едно заглавие като „Невъзможният диалог“ - помислете си колко често не сте могли да общувате по някаква причина, какви са били тези причини, как сте ги превъзмогнали, как сте се почувствали. Сега познавайки що-годе произведението, опитайте се да разберете къде този проблем може да се вмъкне в речите или делата на героите.

След като сте наясно с тези неща, напишете тезата си възможно най-завъртяно, да ви звучи почти безсмислено, но да е ясно (в смисъл на „да е ясно какво е мнението“). НИКОГА не говорете от свое име! („Аз мисля че...“). Постройте го сякаш целия свят мисли като вас и това е абсолютна истина.

3. Доказателствена част

Това беше трудното. Сега следва разтегляне на локуми. Чисто и просто говорене на глупости по текста. Просто следете текста, вижте как се развива и търсете „ключови шарки“. Ключовите шарки са много важни! Ако някъде видите, например „пълно“, а на другия ред „празно“ - ЩРАК, това е контраст. Следете за иронии, метафори, епитети и подобни средства. Като ги намерите – кажете, че те са точно на място и са използвани по най-добрия начин.

Правете асоциации с думите! Например при цветовете. Когато видите цвят, помислете си за първото нещо, което се сетите и измислете няколко думички. Червено – страст, опасност, кръв, страдание, стоп. Бяло – чисто, оптимистично, ясно. Зелено – успокояващо, магично.

Вижте как описваната ситуация може да се разгледа в ежедневието на човека, какви проблеми засяга. Вижте заглавието и се опитайте да интерпретирате според него.

Хубаво е да преразказвате, но се опитайте да го сведете до минимум. Иначе ще ви излезнат с тъпотията „Това е хубаво, но всъщност е преразказ с елементи на разсъждение“. Всички учители са научили този израз и го повторят постоянно. Избегнете го! Преразкажете един пасаж от текста и след това поне три-четири изречения анализирайте ключовите шарки. Опитайте се да вмъкнете някъде самото заглавие, много е яко и прави страшно впечатление. Намерете му синоними на отделните думи и постоянно се опитвайте да ги повтаряте.

И сега, най-важното. Първо - направете си списък от сложни думи. Потърсете например в някакви готови разработки, общо взето са едни и същи, но ако намерите някоя нова – сложете я. Важното е да си нямате идея какво означава първоначално, да е сравнително дълга и високопарна.

Ето един пример с такъв списък:

Може и още, за тези се сетих. Колкото повече – толкова повече. Проверете значението на подобни думи в разни тълковни речници.

Напоследък е страшен вариант да се сетите за някоя обикновена дума на английски и да я транскрибирате (т.е. да я напишете как звучи с български букви. Например „Вероятно“ - „Посибилно“, „Нарастването“ - „Икрементирането“). Само внимавайте да не се получи пълна глупост, защото учителката може да не ви разбере тотално.

Второ – опитайте се да ги използвате постоянно в съчинението. Но не просто да ги нахвърляте безразборно и да ги повтаряте до безкрай. Идеята е следната – пишете нормално и изведнъж вмъкнете една от тези думи (ако пък успеете две сте направо чук. Например - „Драматичната хиперболизация е ....“). След това пишете един-два реда глупости – преразказ, ключови шарки, асоциации, повтаряне на заглавието, решаване на проблем. След това използвайте още една или две сложни думи. После пак глупости и така нататък.

Сега как проверяващия вижда съчинението. Запомнете, че обикновено той или тя няма време да го чете два или три пъти. Класните и контролните се правят по едно и също време, така че вероятно има да проверява около 100тина работи и то вкъщи. Няма да си губи времето с глупости, я! Така че това ще бъде прочетено веднъж. Чете, чете нормални неща, които всеки пише и изведнъж – О! Сложни думи! На седмото небе, значи ви е научила на нещо, усилията и не са напразни, ти знаеш за какво пишеш! И докато си мисли тези неща преминава през един-двата реда на глупости, анализи и преразказ. И след малко О! - отново сложни думи! Даже две! Тя вече е във възторг! И това продължава почти до края на съчинението! Вече те смята за абсолютно брилянтен и шестицата ти е в кърпа вързана.

4. Заключение

Тази част обикновено се омаловажава, но всъщност е може би най-важната в действителност (дори и учителите да казват, че не е). Сигурно вече сте уморени от писане на глупости, но хвърлете последно усилие. Всъщност точно тя прави последното впечатление, последното нещо, което преподавателят ще види преди да надраска подписа си и съответната оценка е именно заключението. То трябва да е едно-две, максимум три изречения и да е абсолютно брилянтно. Измислете си собствен стил, трябва да направите много добро впечатление тук. Аз, например, обичам да оставям нещата с леко отворен, загадъчен край. Все едно проблема, който до сега мъдрих, всъщност не е толкова категорично ясен на човечеството, сякаш е изпълнен с мистерия и двойствени значения.

Но вие може да си измислите каквото искате. Важното е като го прочетете да ви хареса, да звучи сякаш можете да пишете още много по тази тема. Спомнете си любимия филм или сериал и си припомнете кога ви е оставил без дъх с финала си. Обикновено в самия край, когато трябва да чакате още седмица (или повече), за да разберете какво ще стане по-нататък, той завършва по необичаен начин. Направете го!

Ето така изкарвате шестица на едно ЛИС. Гарантирано! Бъдете себе си, отпуснете се, изпълнете стъпките тук и ще бъдете брилянтни анализатори!

Винаги!

(П.П. Последната думичка или изречение оставено в края на реда, в случая - "Винаги!" супер много хваща окото. На есето си на матурата по БЕЛ 2011 последното нещо, което написах е "Живот: обичам те!". Не знам откъде ми дойде...

Изкарах 6.00.)