Пределите на науката

Tags: Български, есета
Created on Sat, 31 Mar 2012

“Пределите на науката приличат на хоризонт: колкото по-бързо се приближаваме до тях, толкова повече се отдалечваме.“ - П. Буаст

Има една хипотетична теория във физиката - Теория на Всичко. Тя би обяснила всички връзки между явленията, би правилно прогнозирала всеки експеримент и би била може би най-значимото, ако не дори последно, откритие на човечеството. Самият Айнщайн е посветил последните години от живота си в лутане и търсене на това обединение, на формула обобщаваща законите на природата. Днес Големият адронен колайдър, ускорителят на елементарни частици в Женева, продължава това голямо търсене започнало от как човечеството съществува. Сблъсквайки малки частици в огромен тунел, машината се опитва да се добере или поне докосне до отговорите на въпросите свързани с нашето съществуване. „Защо съм тук?!“, „Какъв е смисълът на живота?!“, „Накъде отиваме?!“ - само част от вечните мистерии, които днес са причислени все още повече към философията, отколкото към която и да е друга наука. Дали тези въпроси някога ще получат своя отговор или нашите възможности са ограничени до някаква степен? С други думи – до къде може да стигне науката в своите открития?

Още Нютон прави аналогията с малкото момче играещо си на брега на безкрайния океан на познанието. Намирайки от време на време по някое по-любопитно камъче, той изпада във възторг, че е открил нещо съществено. Ако екстраполираме тази аналогия към човечеството въобще, вероятно няма да сбъркаме много. Всеки път, когато сме правили някое голямо откритие като колелото, парната машина и Теорията на относителността, ние сме чуствали че ни остава още малко, за да стигнем до Острова на откровенията. Само за да осъзнаем малко след това, че дори още не сме нагазили до колене във водата.

„Добре, добре“ - ще каже борещото се, оптимистично вътрешно Аз - „не може да сме толкова зле, нали? Я погледни какъв телефон-камера-радио-плейър-компютър си имам, за който баща ми дори не си е и мечтал, когато е бил малък!“. Действително в последните години наблюдаваме нещо, което не е наблюдавано преди. Никога през цялата история на човечеството техниката не е напредвала с толкова бързи, експоненциални темпове. И сякаш това не спира, няма граници, всеки ден излизат нови и нови продукти, цели плеяди от иновативни идеи. Тази скорост изглежда вече по-бърза дори и от човешката способност да осмисли новото – преди да разбереш и да се насладиш на Full HD телевизията, утре вече излиза 3D технологията. И така всеки ден. Но вече започваме да достигаме пределите на миниатюрността – дебелината на пътечките на процесорите достигат своя теоретичен минимум. Под това ниво и електроните вече няма да могат да се движат, тъй като коридорите ще са прекалено тесни и ръбести. Значи компютрите ще престанат да увеличават толкова бързо своята мощност и тези темпове ще спрат. И това в действителност ще стане до десетина-двадесет години.

И какво от това? На сцената стъпва квантовият компютър. Компютър, за който битовете няма да са нули или единици, а нули И единици... едновременно. Това многократно ще увеличи мощността на една машина дори само с добавяне на един-единствен елемент повече. Цялата теория на квантовия компютър идва от квантовата механика – раздел на физиката започнал да се развива преди едва стотина години. А прототипи на тези странни компютри вече съществуват. Значи оганичението на малките пътечки отпада.

Междувременно науката навлиза все по-дълбоко в света на елементарните частици. Ускорителят на ЦЕРН достигна рекордни енергии и нови, невиждани до сега частички, вече са факт. Може би след стотина години ще се измислят технологии и иновации и с тях и прогреса няма да спре до тук. Тогава как въобще може да се надяваме да достигнем до отговорите на вечните въпроси? Мозъците ни изглежда имат безкрайно въображение и колкото повече информация внасяме, толкова по-креативни стават. Изглежда, че дори да започнем да плуваме в дълбините на океана, ще открием просто, че той е много по-огромен, отколкото сме си мислели.

Още древните китайци казват, че „разширявайки радиуса на кръга на познанието, ние все повече се сблъскваме с неизвестното“. С други думи, колкото повече знаем, толкова повече виждаме колко много още възможности се отварят пред нас. Сякаш гоним някакъв мираж в далечния хоризонт на научните предели, но колкото и да се опитваме да го стигнем той не само не се приближава, ами и сякаш избледнява.

„Е-е-е, не е честно!“ - пак онова вътрешно, заблудено оптимистче - „Може би, все пак, въпреки масивността на потенциалното познание, ние ще достигнем някой ден до неговата граница и ще създадем Теория на Всичко. Тогава, може би, ще знаем Всичко, ще се разбираме с природата и никакви тайни и мистерии няма да стоят пред нас!“

Може би. Но вече няма да ни е толкова забавно, нали?