Животът е нечестен

Tags: Български, политика, есета, лични
Created on Thu, 16 Jun 2016

- Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?

- Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство - отговори Левски навъсено.

- Ами ти каква служба ще вземеш тогава?... Зер, пада ти се най-първа служба.

- Никаква. Ще ида у други поробени народи, да правя това, което правя тук сега.

из “Немили-недраги”

Добър вечер. Тази вечер ще представя няколко идеи. Ако тези идеи се асоцират лично с мен, губим всички. Затова няма да ви се представям. Можете да ме наричате господин Никой.

Ако някой ме пита дали искам да живея в България - разбира се, че искам! Харесвам времето и природата, детството ми е свързано с България, моите приятели и близки. Разбирам културата донякъде и свързвам България с хубави спомени и интелигентни хора. Не харесвам негативизма и безпомощността. И искам това да се промени. За това сме тук тази вечер. Искам всеки да се оплаче, да си изкаже проблемите и мъките. Знам, че са много. Знам, че изглеждат нерешими. Но искам някой нещо да направи. И ще започна аз.

Ще започна с някои правила. Първо - вие присъствате на тази среща доброволно и аз доброволно ще говоря. Не сте платили, не ми е платено, никой не ви държи и нищо не ви пречи да напуснете във всеки един момент. Няма да ви се сърдя, защото няма нищо лично тук. Искам да сте свободни да взимате решения за себе си и за хората около вас.

Второ - нямам абсолютни решения. Нямам дори абсолютни проблеми. Ако сте дошли тази вечер с надеждата за грандиозен финал, на който ще ви дам решенията на всички ваши проблеми във вашия нечестен живот, ще ви разочаровам. Ако това не е в очакванията ви - правило едно беше, че можете да напуснете сега... Нямам абсолютни решения, защото най-малкото не съм наясно с всички проблеми. С други думи, не мога да ви кажа, че отговорът е 42 без да знам, дали въпросът е 30+12 или въпросът е “Имаш ли банан”? А съвсем друг е въпросът, че вашите проблеми едва ли са толкова прости, че да ви дам число, изречение или дори параграф, с който да ви отговоря. Проблемите на хората обикновено са комплексни, трудно разбираеми и изискват краткосрочни, дългосрочни планове, компромиси и оптимизации. Разбира се, ще имаме някакви отговори, но най-вероятно не тази вечер. Ако формата обаче ви хареса, ще има много вечери като тази и една от тези вечери, ще имате отговори. Но не, най-вероятно не днес.

Трето и най-важно - искам да мислите. Това е нещо, което никой не може да ви отнеме, в която и да е дистопия. Ако сте дошли готови да се оплаквате, да обвинявате, без да сте готови да поставят на въпрос всяка сричка от всяко изречение, което изкажете - не сте готови да мислите. Аз съм готов всичко това, което говоря да е под въпрос. Не искам да претендирам всезнайчество, въпреки че е голяма част от мен, както ще ви обясня по-късно. Ако се окажете в ситуация, в която единствените неща, които можете да правите са да крещите, или пък напротив - да мълчите или пък да щурмувате, да обявявате революции, да сте готови на жертви, ако искате да кръстосате ръце или пък да раздавате юмруци на тези, които не са съгласни с вас - не сте готови да мислите днес. Ако не ви харесва, спомнете си първото правило - можете да напуснете по всяко време, никой не ви държи. Миленето е сложно, не е като крещенето, това е лесно. Защо е сложно? Ами такива са ни мозъците, те са еволюирали милиарди години да могат да крещят, но само няколко стотици хиляди, в които могат да мислят. Мисленето е трудно, най-вероятно аз самият ще правя грешки. Искам да ме поправяте, защото аз съм също като вас - пълен с лудости и грешки. Но ако ви мързи да мислите - напуснете.

Бих искал темата на разговорите тази вечер е “Как да живеем в една идеална държава?”. Много бих искал тази вечер ние заедно ще създадем една утопия. Много бих искал, но няма да се случи тази вечер. Защото не искам да ви казвам моята лична утопия. Тя няма значение за обществото, но има значение за индивида. Искам да мечтаем заедно. (Мечтите са свързани с мисли, и това беше третото условие - ще се мисли. Ако ви мързи - напуснете.) Държавата, която бихме създали не съществува никъде по света, освен в нашите глави. Но вярвам, че ще ни помогне да създадем една идея, която може да стане реалност само ако живее достатъчно дълго в главите на много хора. Искам всеки от вас като си тръгне тази вечер да мечтае. Да мечтае каква ще е утопията, която искаме да живеем. Не личната, общата утопия. Но общата утопия ще започне само като зрънце в главата на индивида, което трябва да бъде поливано от обществото, ако искаме то да успее. Да изхожда от първи принципи, да задава въпроси за себе си - как знам, че това е вярно? Какви са ми доказателствата? Какво мога да направя? Да мисли.

Виждате ли, хората правят невероятни неща, ако една идея живее достатъчно дълго в главите на много хора - строят се кораби, пристанища, небостъргачи, ракети. Правим компютри, слагаме роботи и хора на други планети, решаваме проблеми. Но в днешно време е трудно един човек да направи всичко сам. Има прекалено много информация, прекалено много неща, които един човек трябва сам да научи, за да може да направи нещо смислено. В даден момент тези толкова много неща преливат над времето, което средностатистическия човек живее, за да могат да станат реалност. Нека помислим в години. Един човек живее около 80 години днес. Но ако разпределим една идея сред двама човека, изведнъж имаме 160 години. Сред трима имаме близо 240 години, а сред 10 - 800 години. Това значи, че имаме еквивалент от 800 години събрани в 80 години. (Разбира се, този модел изключва неефективности в комуникацията и това е един опростен модел. Но дори загубите да са в порядъка от 70%, това пак прави 10 човека по-ефективни от 1). Затова е важно идеята да не е концентрирана.

Сега, защо ви казах, че ако идеите тази вечер се асоцират с мен губим всички. Нека да помислим…

Аз съм един човек. Индивид. Имам тяло, ръце, крака, глава. Ако махнат тялото ми, аз няма да мога да говоря повече. Ако идеята не съществува в никое друго тяло, идеята умира. Ако идеята умре, всичките мисли, мечти и усилия ще са напразни.

Но не е нужно да махат тялото ми, за да ме принудят да мълча. Знаете, начините са много. Ще ме блокират.. Ще ми дадат пари или жени, слава или власт. Ще отвлекат семейството ми, приятелите ми, ще вземат всичко, което имам, желая или мога. Аз съм човек, имам слабости. Параноя? Застраховка. Виждали сме го по филмите, новините и знаем, че става в реалния свят. Не съм Бог, не съм всеможещ, всевиждащ или дори пример за правилен живот. Правил съм добри и лоши неща, успешни проекти и пълни глупости. Ще извадят компромати срещу мен, срещу приятелите ми, срещу живота ми. Ще лъжат или пък дори ще казват истината - но аз ще бъда унищожен по един или по друг начин. Ако го правя само аз, идеята е свършена.

Затова съм господин Никой. Хората са така устроени, че да искат да асоцират идея с име или личност. Но личността няма практическо значение, освен за хората, които трябва да говорят за нея. За това вместо да съм не-наименуван, нека бъда господин Никой, а идеята - идеята на господин Никой.

А идеята е да говорим за щастлив живот.

Защо ще има хора, които биха искали да ме унищожат по един или друг начин? Защото идеите тази вечер биха могли да променят ситуацията за хората, които харесват ситуацията. Да, има хора, за които нашата държава е рай. Те може да са 1% от хората в страната или дори по-малко, но те имат огромен интерес държавата ни да не се променя. Интереса им се корени в техния щастлив живот.

Всеки човек на земята иска щастлив живот. Не само в България - навсякъде. В Белгия и Зимбабве, в Америка и Иран. В Криводол и в София. Всеки иска щастлив живот. За всеки индивид, щастлив живот обаче означава нещо различно. За някои това е свързано с материалното, за други - с духовното, някои обичат да пътуват, други да учат, трети да гледат телевизия по цял ден. Някои искат пари, коли, жени, други искат да са на плажа по цял ден, трети искат да открият загадките на Вселената или пък да открият тайната на живота. Някои искат да се отдадат на религията, на обществото, други искат да се отдадат само на себе си. Няма грешен отговор. Всеки има своето право на лично щастие, както и да го дефинират.

Проблема е, не е когато едно лично щастие стане невъзможно. Проблем е, когато много лични щастия станат невъзможни.

Виждате ли, живеем във физичен свят с ограничени ресурси. Имаме ужасно труден проблем да организираме личните щастия на колкото се може повече хора в йерархии и системи, които наричаме с различни имена - семейства, квартали, компании, корпорации, села, градове, държави. Дори и да спрем времето и развитието на циливизацията ни, обиколим и съберем гласовете на хората и разберем какво означава истинско щастие за всеки индивид по отделно, ние няма да успеем да създадем Вселена или организация с абсолютно лично щастие на всеки индивид. Това е така, защото е нужно само един пример, който да разруши всяка една утопия.

За да опростим ситуацията, нека да си представим, че има точно трима човека на цялата планета - Жижи, Бобо и Лала.

Жижи харесва Бобо и нейното лично щастие е свързано с Бобо. Личното щастие на Бобо обаче не е свързано с Жижи, а с Лала. Дори в тази проста система стигаме до противоречие. Противоречията водят до компромиси - един от тримата жители на планетата трябва да жертва своето лично щастие в името на оцеляването на планетата.

Ето защо Живота е нечестен. Това не е оплакване, това е следствие от природен закон. Следствие е от ограничените ресурси на планетата, различията в личните щастия. Следствие е от ентропията на Вселената, ако щете. Свързвайте го с първичния грях на Адам и Ева, ако искате обяснения - аз няма да ви дам такова. Бог или Големия взрив, или каквото и да е е създало Вселената по този начин. Математиката, физиката, логиката, законите на боговете са такива, че живота никога няма да бъде честен. Освен ако ние самите не си създадем Вселена с други правила - може би някакъв индивидуален виртуален свят, в който всеки е в своята индивидуална Матрица с Вселена създадена специално за него или нея с неговото или нейното истинско лично щастие. Ако обаче нямаме такъв виртуален свят, всяка утопия, която създадем в нашата истинска Вселена ще е следствие на компромиси с личните щастия на някои хора.

Но да се върнем към втората част: проблема е, когато личните щастия на много хора станат невъзможни. Тогава цялото ни общество като цяло е много нещастно.

Заплатите са ниски, няма лекарства, работата ви е мизерна, скучна и досадна. Хората забравят какво е тяхното лично щастие и забравят, че могат да работят за него. Както казахме, обществото ни е сложна структура от йерархии и правила. Човек има нужда от няколко неща, за да поддържа тялото, което притежава - храна, вода, кислород, подслон. Това са ресурси, които както вече казахме, са ограничени или пък достъпът до тях е ограничен. Сложните ни структури в днешния свят са създали дълбоко ниво на специализация, което означава, че не всеки може да сади картофи, вади лук или ловува. Аз не мога нито едно от тези неща, както и много други хора.

Организацията на живота ни е такава, че някои хора успяват да садят картофи и да вадят лук в замяна на други неща, които пък тези хора не могат. Живеем в такова общество, че ако всеки сади картофи, няма да има време за технически прогрес. Просто времето във Вселената също е ресурс и всеки има ограничено време. Както казахме, никой няма време да научи всичко. А хората имат много нужди в днешно време - не само физически, но и емоционални. Например, ако искаме да можем да комуникираме с хора от другата страна на планетата например, някой трябва да създаде система, която позволява това (Интернет например). Но за да може да се създаде това, някои хора трябва да спрат да вадят картофи. Ето това е тясната ни специализация, която позволява да имаме такова изобилие от неща. Но това идва със своите сложни ситуации.

А ситуациите стават сложни - появяват се деца, болни родители, заеми. Или дори привидно по-просто. Човек в днешно време трябва да е образован, за да не вади лук, а да прави Интернет, но това отнема време. Трябва да има пари, но това отнема време, а проблемите са сега! Няма време! Няма време за духовност, няма време за мислене, няма време за планове. Днес нямам какво да сложа в корема! Не мога да чакам до след 3 години - хората сме устроени така, че трябва да се храним почти всеки ден.

Човек се оказва в такава сложна и оплетена ситуация, че не може да си помогне сам. Човек в днешното общество има определени нужди и желания за лично щастие, но ограничените ресурси като време не му дават възможност. И има нужда от помощ.

За жалост, йерархиите, които имаме в днешно време създават едно друго ограничение. Първото беше тясната специализация. Второто - широката изолация.

Живеем в свят, в който сме по-самотни от всякога. Живеем по единично в тесни панелки или къщички, с нашето малко семейство от 2-5 човека, или пък дори ергенски самотни. Живеем в нашия малък блок, не комуникираме със съседите, не комуникираме с хората от работата. Това не е само в България, това е световна тенденция. Хората се преместват от селата и малките общества в градовете. Това, може би е следствие от тесните специализации - големите градове създават условия за общества от тесни специализации.

Защо самотата е проблем? Да помислим…

Еволюцията ни е създала така, че хората изпитват истинска радост, когато са около други хора. Защо? Ако помислим и прочетем, истинска радост са всъщност електрически сигнали и химия в мозъка. Малките химични неща, наречени хормони, които карат хората да изпитват истинско щастие се отпускат от мозъка при определени обстоятелства. Тези обстоятелства са основно, когато хората си помагат един на друг, когато чувстват близост - физическа или духовна. Има и други по-второстепенни награди - намиране на храна, секс, решаване на проблеми, постигане на цели. Мозъкът ни реагира като с бутони - когато има хора, които обичам около мен, мозъка ми отпуска малко хормончета, които ме карат да се чувствам щастлив. Когато помогна на хора, които обичам - мозъка ми отпуска още малко хормончета. Когато свърша някоя работа, която прави хората около мен щастливи - мозъка отпуска още малко. Това ме награждава и кара да продължавам да живея и да разпространявам генетичния си материал.

Откъде знаем това?

Въпреки, че хормончетата са невидими, хората са създали умни машини, които могат да ги видят. И така, когато хората се свържат с тези умни машини в различни ситуации, ние можем да видим тези хормончета какво правят и когато хората кажат, че са щастливи, неизменно това е свързано с отпускането на хормончета.

Защо става така?

Еволюцията. Вярвайте или не в нея, това е начина по който сме днес тук. Всъщност, ако спазвате третото правило и мислите, няма място за истинска вяра тук. Но знам, че съществува стигма към еволюцията породена от немислене, затова обяснявам. Стотици милиони години, милиарди години на проба и грешка от страна на Природата прави съществата, които сме днес тук. Защо това е така е сравнително логично, ако помислим какво прави еволюцията - стреми се да създаде повече от успешния тип същества, а успешен тип същества са тези, които успяват да се репродуцират успешно.

Разбира се, еволюцията няма програма, тя е сляпо следствие на вероятности, условията във физичния и химичния състав на планетата ни. Но няма да навлизам в подробности тук, защото това няма значение.

Да се върнем към въпроса за самотата.

Преди да създадем обществата, в които живеем днес, хората обикновено са живеели в групи от по 100-150 човека, много близки един до друг. Но това днес е почти невъзможно. Самотата обаче създава липси. Липси на щастливи хормони в нашите мозъци. Това ни прави нещастни. Но всеки иска да бъде щастлив по един или по друг начин. И ако самотата създава липса на щастие, хората се опитват да го запълнят.

Заради йерархиите и системите ни обаче, решаването на проблема със самотата чрез други хора е трудоемко. Защо? Еволюционно също, другите хора са състезатели за ограничени ресурси. Съответно, те са врагове. Изискват се усилия, за да се превъзмогнат тези нереални врагове. Хората изглеждат заети със своите си неща и хората не искат да притесняват други хора, особено ако тези други хора са състезатели за ограничени ресурси. В крайна сметка, важното е индивидуалния генетичен материал да бъде предаден, а за да стане това трябват храна, вода, подсон, кислород и сексуален партньор (който също е ограничен ресурс). Това обаче води до още по-дълбока изолация и проблема се задълбочава.

Тъй като, както установихме, други хора не са привидното решение на проблема за самотата, което е решение за част от решението за щастието, хората прибягват до по-лесно достъпните извори на щастие. Както обяснихме, сред другите неща, които отпускат хормончетата са храна, секс, постигане на цели. Но също и някои наркотици.

Храната в днешно време е в изобилие. Тя е законна и сравнително лесно достъпна. Хората преяждат, за да се чувстват щастливи. Ако всеки го прави, хората с наднормено тегло стават повече. С други думи, ресурса “хора с наднормено тегло” става изобилен, а ресурса “хора с ненаднормено тегло” става недостатъчен. Съответно хората се борят за хора с ненаднормено тегло, защото те стават желан ресурс. (Между другото ако се замислим защо пък хората преди 300 години са обичали хора с наднормено тегло - ами повечето хора са били гладни и ресурсите са били обратни. Съответно желанията са били различни. Това разбира се е само една от причините). Това води до различни психични заболявания свързани с храната в днешния модерен свят - преяждане, анорексия, болимия и други - за хората, които стигат до крайности. Но ако помислим, всичко това се свежда до идеята хората да бъдат харесани на други хора, което води до хормончета, което води до щастие.

Стигаме до малко теми табу. Ще поговоря за някои по-големи проблеми, които са следствие от самотата, за която говорих до сега. Споменете си правило 1 - можете да напуснете, когато решите. Ще говоря за наркотици, проституция и организирана престъпност като изхождам от тези прости правила. Не бих казал, че имам особен опит, но имам наблюдения и се опитвам да мисля. Ще ви напомня и правило 2 и 3 - не съм човек с решения, но можете да ми помогнете да мисля по-правилно. И така, продължаваме...

Наркотиците са друго решение. Но за разлика от храната, наркотиците в повечето страни са незаконни. Но хората искат да изпитват хормончета по един или по друг начин. Съответно, хората които не се задоволяват от достъпното, търсят недостъпното. Нека да мислим. Организираната престъпност просто създава пазари. Тeзи пазари са за неща, които не можете да си купите от супермаркета, но въпреки това хората имат нужда от тях. Когато има нужда и има начин тя да бъде изпълнена, този начин ще бъде намерен. Когато начина е незаконен, хората, които изпълняват нуждата стават престъпници. Когато тези престъпници се организират, за да станат по ефективни в предлагането на нужните ресурси, престъпниците стават организирани. Ще говоря само за този вид престъпност в следващите параграфи, изключвайки другите видове престъпност за сега.

Сексът е друго решение. Той разбира се е законен, но до определена степен. Разбира се, може да правиш колкото искаш секс с твоя партньор, стига той или тя да е съгласен, но не можеш с всеки и по всяко време. Еволюцията обаче ни тика към разнообразие. Това води до порнография, прекомерна мастурбация, проституция, изневери. Порнографията е лесно достъпна в Интернет, изневерите са следствие от липсата на разнообразие, както в духовното общуване с партньора, така и във физическия контакт. Организираната престъпност пък успява да създава пазар за проституция.

Лоша ли е организираната престъпност? Всеки най-вероятн първоинстинктивно ще отговори да. Но спомнете си - нямам абсолютни решения и обичам да мисля. Както казахме, организираната престъпност създава пазари, които нашето йерархично общество не позволява по една или друга причина. Например, ако алкохолът бъде забранен, но хората искат алкохол, това ще го постави алкохолът в същата категория и ще бъде предмет на несъществуващ пазар, който трябва да бъде създаден. Престъпността създава тези пазари, но поема и своите рискове.

Първия риск е несигурността. Пазарът е скрит от регулация и съответно органите на реда в една държава се опитват да го премахнат. Също, престъпността не може да се свърже с полицията, тъй като полицията е именно органът, от който престъпността се пази. Това поставя престъпността в ситуация, в която трябва да раздава правосъдие помежду си, без органи на реда, без официален съдебен орган. Това води до разпад на обществото на престъпността снижавайки го до законите на джунглата - с други думи всеки може да прави каквото си иска. Тъй като всеки може да прави каквото си иска, включително да убива, несигурността се изразява в най-голямите човешки страхове - този за собствения живот и този за живота на хората, които обичаш.

За да съществува престъпност тогава, хората които са престъпници, трябва да бъдат богато наградени, за да поемат тези най-големи рискове. Това повишава цената на услугите и продуктите, които пазара предлага. Допълнителна сигурност идва от корупцията на хората от йерархията, които се опитват да се борят срещу тези незаконни пазари. От страна на престъпника, това е един вид застраховка срещу залавянето и спирането на бизнеса на определения престъпник.

Но убиването, залавянето и елиминирането на един или група престъпници ще забави или намали силата на пазара в краткосрочен план, но не може да е решение в дългосрочен, тъй като хората, които имат нужди от услугите на пазара ще трябва да бъдат задоволени. Пазар ще бъде създаден, може би с по-високи цени за риска, който бъде поеман, но вакуума на нуждите трябва да бъде запълнен. По-високи цени не води до по-малко желание за ресурси, тъй като ресурса за хората е жизнено важен. Ако цената на всичката храна се повиши, хората няма да спрат да се хранят. Но ще води до повече кражби. По същия начин, по-висока цена на наркотици или проститутки не води до по-ниско потребление, но до по-висока корупция в обществото. И така докато държавата не бъде уловена в пипалата на октопода, в който участват толкова много хора, че е невъзможно да се изкорени без да се разруши напълно йерархията, която съществува.

Престъпниците не са лоши сами по себе си. Да кажем това е равносилно на това да кажем, че всички хора са лоши, защото имат нужди. Това е противоречие на идеята за добро и зло, тъй като ако всички сме лоши, то няма добро и зло и съответно логиката се разпада. Да повторим - престъпниците просто запълват пазар, от който хората имат нужда. Ако хората нямат нужда от този пазар, няма да има пазар на първо място и следователно няма да има нужда пазарът да бъде създаван.

Корупцията сама по себе си обаче води до нов род проблеми. Йерархията, правилата се заобикалят все повече и повече, хората стават по-алчни, завидливи, краде се повече и повече, което води до по-ниски заплати, по-голяма бедност, което води до незадоволени желания от хората. И всичко това идва от принципите, които обсъдихме по-рано - от една страна ограничените ресурси във Вселената, организацията на обществото ни в тесни специализации водещи до самотата, и от друга страна - желанието на хората за лично щастие, което може да бъде постигнато и биологичните и химични състави на мозъците ни.

Започнах с постулата, че нямам решения. Проблемите са комплексни, но преди да разберем проблемите от първи принципи, не можем да говорим за решения. Имам идеи, но те нямат значение, защото аз съм един човек без власт и без желание за власт. Затова искам да чуя всички вас. Но не само аз. Аз съм един човек с недостатъци. Всички трябва да чуем всички вас.

Идеята ще умре, ако живее само в моята глава. Хората, които имат лично щастие днес нямат интерес статуквото да умира. Тъй като престъпността е свързана с бизнеса, политиката и всички нива на власт и право, в някаква степен, хората от тези пипала също нямат интерес проблемите да бъдат решени. Тяхното лично щастие съществува. Но за сметка на останалата част от обществото.

Идеята ще умре ако не говорим за нея като общество. Няма значение дали съм прав или не като индивид. Аз съм господин Никой. И господин Всеки. Аз съм всички вас и вие сте аз. Моята лична история в случая няма значение за обществото, но и има голямо значение като индивид. А обществото е съвкупност от индивиди. Ако само аз говоря тук, тази вечер, това ще е края. Всеки ще си отиде вкъщи, ще си помисли “Каква хубава вечер, с какви хубави мисли, но утре трябва да сложа нещо в своята уста и устата на децата ми”. Така е и не ви обвинявам. Всеки ще стане прагматик и разбира се, това е начина да живеем днес, никой няма да е виновен, но личното щастие на всички нас зависи само и единствено от всички нас.

Искам да си променим мисленето. Чипа да си сменим, както казаха някои. Да мислим за проблеми и решения, не само за проблеми. Да се оплакваме и да сме съпричастни, но и да си помагаме, да намираме заедно изход. Да, далаверите може да продължават, ако така си решим. Да, можем да продължим да си пием ракийката и да си ядем салатката, да си говорим пред телевизора. Това си зависи от нас. Аз съм един индивид и от мен не зависи много, ако никой друг не тръгне да прави нещо.

Аз мога да си тръгна тази вечер и да обикалям всички градове из страната като един Левски. И ще ме заловят. Или ще ми писне. Ще се разочаровам или ще се отчаям. Или ако пък потръгне, ще ме хванат, измъчват докато не се предам и не реша да не се занимавам с глупости и наивни идеи. Или ако тръгна с десетима приятели, ще ни заловят десетимата. Тогава няма да има смисъл. Но ако сме всички, като общество…?

Ако всеки от вас си тръгне и тези мисли, ако аз си тръгна с тези мисли, това ще е загубена вечер. Ако асоцирате тези думи с мен, това ще е загубена вечер.

Но ако говорим, ако хората правят сбирки като тези и говорят за проблемите, ако говорим, ако общуваме, ако именуваме проблемите, ако сме наясно с истинските проблеми, с фактическите проблеми, не с емоционалните проблеми - тогава можем да постигнем нещо. Ако именуваме проблемите, ако предлагаме практични решения, ако действаме върху тези решения, а не са само на хартия - ситуацията може да е друга.

Няма магическа пръчка, няма магически човек или дори партия или корпорация, която да разреши тези проблеми. Хората сме сложни, комплексни личности и живеем във Вселена с ограничени ресурси, самите ние имаме нужда от лично щастие. Ако нямаме лично щастие, мисля че е хубаво да си го направим.

Аз ще изслушам всеки от вас тази вечер. Ако вие нямате търпение да слушате всеки тази вечер, направете своя сбирка и говорете. Говорете със семейство и приятели, но и говорете с непознати хора. Ако правим сбирки като тази, в която именуваме проблемите от първи принципи - не емоционално, не нападенчески. Без обвинения, без нападки. Обвиненията са най-трудни, защото са към нас самите. Ние, хората сме тези, които имаме желания, ние имаме слабости, всички сме малко луди. Престъпниците не са по-лоши от нас. Политиците не са. Ако ние бяхме на тяхното място, едва ли бихме действали различно ако ситуацията се запази. Всеки има собствен интерес, собствени лудости и собствено лично щастие. Ако осъзнаем, че всички ние имаме тези малки лудости, ставаме съпричастни към всички хора в държавата и на Земята, защото те са като нас. Ставайки съпричастни, разбиращи, че всички ние сме луди, според мен може би ще помогне.

Затова ще започна с моите слабости, моя вид лудост. Ако някой иска след мен, нека каже своите. Ако не - всеки е свободен да напусне, когато реши. Всеки е свободен да не взима никакво решение или действие след тази вечер. Но и всеки е свободен да направи сбирки като тези, да изкажем своите лудости, своя нечестен живот.

Искам да ви кажа моят най-дълбок страх. Моята лудост, е че искам да знам всичко. Моя страх е, че не знам достатъчно. Това се изразява най-често в два различни контекста. Когато съм сам, това се изразява в неспокойство, в четене, задълбочаване, страх, че някой ще ме хване неподготвен в някакъв момент. Когато съм с хора около мен, този страх се изразява в самохвалство, показачество. Ако някой ме хване, че не знам нещо, ставам импулсивен, нервен, повишавам тон, дори гневен. Защо имам този страх точно, а не някой друг - не съм напълно наясно. Може би е свързан с ученическите ми години. Не знам. Но това кара хората да бягат от мен и трудно задържам приятели. Това ме кара да имам стрес, паник атаки и подобни гадории, които един по един се опитвам да решавам, докато все пак се наслаждавам на живота.

Бих могъл да превърна този недостатък като обучавам хора. Но ме е страх от още две неща, които искам да споделя, още две лудости. Или хората знаят повече от мен или знаят по-малко. Ако знаят повече ме е страх, че ще ме хванат неподготвен. Ако знаят по-малко ме е страх, че ако ги науча да знаят колкото мен, тогава ставам излишен. Като цяло двата страха всъщност са един и той е, че ме е страх, че няма да съм нужен на обществото.

Но се опитвам да превъзмогна този страх. Мисля, че ако хората, които не знаят колкото мен, ако разберат колкото мен, обществото ни ще е по-добро. А хората, които знаят повече от мен - аз бих могъл да науча от тях и да стана по-добър.

Искам да помагам на хората да създадем едно по-добро общество въпреки страховете ми. Започвам да разбирам, че нищо не мога да свърша сам и винаги ще имам нужда от помощ. Израснал съм само дете и съм индивидуалист, което може би усилва тези недостатъци. Избягах в чужбина, за да науча повече, по-добре и да търся лично щастие. Но искам да се върна, искам да помогна на хората, знам че докато мога да мисля, това е възможно.

Знам, че мога да мисля. И ако мисля, мога да помогна да стане по-яко.

Ако някой друг иска да сподели своя нечестен живот, да заповяда. Ако някой друг иска да направи такава среща - да заповяда. Ако някой иска да сподели тези думи - да заповяда. Махам всякакви запазени марки и права запазени. CC0 Ако някой има решение на някой от проблемите тази вечер - за самотата, за обществото - да заповяда. Да направи нещо. С някой друг. Всеки днес е свободен да прави каквото си иска. Омръзна ми хората да се оплакват, че никой нищо не прави. Еми аз правя. Това е моя начин, не знам друг.

Благодаря ви за вниманието!