Ударен от живота

Tags: Български, есета
Created on Wed, 04 Jan 2017

или Връщам се (да направим двойните заглавия пак хит през 2017 ;) и ASCII еможиконките)

Замисляли ли сте се как взимате решения? Как сте решили да учите в училището, което учите или как работите това, което работите? Имали сте мечти, планове и живота ви удря в някакъв момент и плановете не работят или се променят.

Едно време трудните решения в живота си ги взимах с монета - хвърляш, наименуваш си ги ези и тура и каквото се падне. Даже мисля, че някъде имам блог пост за Квант на решението - идеална монета хвърлена по рандъм начин. Теорията ми беше, че ако се замислям за повече от 10 минути върху нещо, значи че плюсовете и минусите на двете са почти еквивалентни като чувство и по-добре да действам, отколкото да си губя времето в решения.

Много хора ми казваха, че това е глупаво. Аз им казвах, че е най-добрата стратегия, която знам. Нещеш ли, както става в приказките, реших да решавам по друг начин. Пробвах другото - да мисля повече преди да взимам решения. И това почти ме съсипа.

Да се върна в България или да остана в Глазгоу? Да затворя компанията или да продължа да се мъча? Да скъсам с приятелката или да продължа да инвестирам?

Правих схеми, диаграми, списъци с плюсове и минуси. Ходих на разходки. Гледах звездите. Питах приятели, семейство. Някак си всички други знаеха какво аз трябва да правя, освен аз самия. „Аз ако бях на твое място...“. Само че не си. Всеки си има индивидуален живот и няма как ти да си на мое място. Едно дете ги знае тия неща, ама възрастните говорят с разни хипотетични невъзможни неща.

И така, взех се насериозно. Станах възрастен. Удари ме живота. Загубих всичко, любовта си отиде, компанията се срути, приятелите ме изоставиха (ама май и аз ги изоставих, казва Нютон) и всички други там неща от баладичните ревящи песнички.

Реших, че в Глазгоу ми е студено нещо. Ветровито. Пък тук, цитирам, съм „щял да си живея като цар“, казват някои хора. Сега, не знам дали бих искал да съм цар. Демокрацията все още ми харесва като идея, въпреки проблемите, които видяхме през последната година, но за тях някой друг път. Но пък да пробвам ИТ сектора тука, да видим как се развива, какво има като работа, как са се променили българите през последните 5 години... това ми се прави.

Що съм ударен от живота ли? Ми не знам, дойде един Живко и ме удари. :)

Не бе, сериозно, някои дни съм като парцал. Колкото повече мисля какво се случва и как всичко около мен се променя, толкова повече се сдухвам. Като гледам българските новини и се сдухвам. Като слушам за престрелки и терористи и паднали самолети, влакове, и се сдухвам. Като си търся работа и ме отрежат се сдухвам. Сдухвам се, че от самостоятелен на квартира на майната си, сега живея с наще.

Но пък колкото повече си спомням, че съм мижитурна част от съществуването на човечеството, на Вселената и тия неща нямат изглежда нямат никакво значение и се кефя. Като си спомня, че имам късмета да прекарвам време с наще, докато сме си още всички живи и здрави, и се кефя. Като видя как София се е променила през последните 5 години откак съм на майната си, и се кефя. Като се видя с приятелите ми тук и как те си се кефят на живота, и се кефя.

Някои дни не мога да се надигна от кревата от липса на мотивация. Не знам какво ми се прави, мисля си, че не знам как ще преглътна да работя за шеф (все пак съм лигав милениал), не знам какво ми е интересно точно, не се чувствам достатъчно добър в нищо, докато гледам хората около мен как си се кефят на нещата, които правят и се чудя само аз ли? Ми не. Май. Много хора не знаят какво правят и чувстват, че нищо не знаят и буксуват. О, и в последните пет години съм изгледал достатъчно мотивационни, подскачащи и неподскачъщи, ТЕД talk-ове и тем подобни. Като МакДоналдс са - много добри, помагат за малко и след 2 часа пак нищо не знаеш.

Обикновено ме мотивира по-дългосрочно като погледна нещо за Вселената. За огромната, безкрайна Вселена. Или снимка на някоя галактика, или като някой ми заговори за квантова механика и квантови компютри. Или като някой ми заговори за наноботчета и молекулни машинки. Или за Марс, за коли на ток, за ДНК, за прогреса в медицината, технологията. Или като се видя с хора, тук в България, които се занимават с тия неща, откриват звезди, пишат пейпъри, блъскат човечеството напред, въпреки все още трудната образователно-политико-икономна ситуация... еми спуквам се от кеф!

Така е като те удари Живко. Ставаш и продължаваш, щото на Млечния път ич не му дреме, че някой си Живко те е ударил. 14 милиарда години еволюция в космичен, химичен и биологичен смисъл, живея в най-якото време, където да те убият е новина, а не статистика, където знаем толкова много и има толкова много да се открие... Живко да си гледа работата, нека си удря. Но за да перефразирам Пипи: „Като те хапят комарите, хапи ги и ти“!