Две Българии

Tags: Български, политика, есета
Created on Sat, 18 Jul 2020

На 37ия ден на протестите, правителството подаде оставка. Това беше на цената на стотици жертви на вируса, но "това е цената на революцията" - така говореха Младите и Умните. На ръба на гражданската война, хората бяха неуморими, викаха по площадите и постигнаха своето.

На следващия ден президента Радев сформира временно правителство с цел да насрочи дата за предсрочни избори. Хората се прибраха по домовете си, подготвяха децата за новата несигурна учебна година и гледаха БТВ и Нова, за да се информират за последното от деня. Социологическите агенции даваха малка преднина на БСП, но ГЕРБ я следваше на едва няколко процента разлика. Хората не вярваха вече на социологическите агенции, защото смятаха, че след почти 40 дена протест истинският българин ще се събуди и ще гласува по съвест. Редовните Кънчовци обикаляха студията и си говореха техните неща и хората гледаха - нямаше какво друго да правят, освен да се доверят, че нещата ще са различни. И все пак си шушнеха и дразнеха вечерно време с ракийката и салатката, шушнеха, че може би протеста пак нямаше значение и ще се върнем обратно към старото. Страхът беше тих, надеждата - голяма.

Денят на изборите. Избирателна активност - 24%.

БСП - 33% ГЕРБ - 28% ДПС - 12% ОП - 10% Нова Партия - 4.2% Зелените - 3.6%

Знамената смениха цветовете си. Познатите лица застанаха на трибуните. Някои се обявиха независими. 2 месеца по-късно управляващата коалиция придоби форма. Но хората имаха вече други проблеми. Новините спряха да говорят за политическия живот, но анархията и бунтовете по цял свят бяха на преден план, плашейки народа, че и в България може да стане така - изпочупени магазини, пожари и смърт навсякъде. Народа предпочете да си замълчи.

Застояла икономика и препълнените здравни заведения изнемогваха. Тази Коледа нямаше да е щастлива за много безработни и самотни семейства, изгубили родители, дядовци и баби. Някои изгубиха и половинките си, а тези които оцеляха имаха на преден план как да препитават следващите месеци и години. Нямаше вече сили за нов протест.

До след 7 години...

---

На 37ия ден на протестите, правителството подаде оставка. Въпреки върлуващия вирус, броят на случаите не се увеличи драстично, както правителството се опитваше да изплаши народа. Хората носеха маски, спазваха дистанция и не позволяваха на агитките, платени от Вие-знаете-кого да нарушат исканията на болшинството. Протестите останаха мирни и постоянния натиск върху държавата наложи реформата, която всички чакаха.

На следващия ден президента Радев сформира временно правителство с цел да насрочи дата за предсрочни избори. Хората обаче останаха на улицата и продължиха да настояват за реформа. Протеста не отслабна, а напротив - възроди се с нова сила. Временното правителство беше първата стъпка от дългия поход, който българското общество бе поело. "Този филм вече сме го гледали" и народа си беше научил урока. Кратките залагалки нямаше да ги бъде този път. България щеше да е истински пълноправен член на Европа, не черната овца.

Изградиха се неправителствени организации, които предлагаха експертни оценки на програмите на новите политически партии. Това беше, разбира се, с целта на широка разяснителна кампания насочена към неспособните да присъстват на протестите лично поради болест или други обстоятелства, но и към отдалечените села, където доброволци денонощно скитаха да обясняват какво трябва да се направи. Всеки българин беше Левски. Революционният комитет се простираеше във всяка долина и планина, във всяко село и град. Хората на улицата четяха и дискутираха микро- и макро-икономическите мерки, различните философски и политически течения, които всяка партия предлагаше. Пътят на парите на тези организации беше ясен - хората от протеста даряваха, за да останат те независими - всички имаха един и същи интерес.

Никой не гледаше вече подкупните телевизии и новинарски емисии. Всъщност те минаха на 4-часови програми, тъй като никой вече не стоеше пред телевизорите. В дъжд и сняг, във виелици и пек, хората продължиха да настояват за революция. Нямаше вече семеен живот след работата - хората бяха на улицата, работеха не отвкъщи, а от протеста и всеки се интересуваше живо от това какво ще се случи. Не се слушаха анализатори и агенции, не се слушаха лозунги, а се търсеше конкретика. Какви финанси, откъде и как това ще промени живота конкретно се искаше от всяка партия. Хората щяха да гласуват по съвест, не тактически. Не за партиите, които познават и виждат всеки ден, а за партията, която най-близко отговаряше на техните нагласи.

Денят на изборите. Избирателна активност - 95%.

Протестърите - 15% Зелените - 12% Пиратска партия - 11% Глас народен - 7% Нова партия - 6% Силата на гласа - 5% Бъдещето е в нас - 4.8% Партията на Слави - 4.2% Революция - 4.1% БСП - 3.9% ГЕРБ - 3.3%

Но тези резултати нямаха много значение. Всяка от партиите, която влизаше в парламента беше подписала в програмата си, че всяко важно за държавата решение щеше да се взима от референдум. Обществото можеше да иницира референдум само с 50,000 подписа. Но не само правителството - цялата държавна администрация беше сменена от естествено избраните лидери на отделните протестни звена. Партиите също бяха се съгласили да следват моделите на най-успешните държави в Европа - тези Швеции и Норвегии, които някак си винаги са първи по всичко добро и последни по всичко лошо. Народа щеше да е много по-близко до властта. Нямаше повече да обвиняваме политиците за нашето лично нещастие, защото политиците - това сме ние. Те бяха истинските избранници.

Това беше началото на новата държавност. Тя нямаше да свърши с тези избори, но обществото щеше да участва много по-дейно във взимането на решенията. Следваха години изпълнени с търпение, но и решителност от българския народ да изкорени веднъж завинаги мафията от властта. Целите бяха да постигне истинско, доверено управление, което нямаше да краде, лъже и мами, но ще е истинската част от народа.

Това беше смисъла на протеста. Когато го погледнеха историците, щяха да отбележат нова страница в Българската история. Не две седмици на мощно викане, неясни цели и яд към някаква химера. Това бяха първите седмици от поколения животи, посветени на търпеливия, но истински прогрес.