Будно съзнание

Tags: Български, есета, лични, живот
Created on Thu, 11 Feb 2010

Зима.

Нощ. 6:00 часа. Птичките спят. Повечето хора също спят. Повечето...

Нощ. 20:00 часа. Птичките спят. Повечето хора са си вкъщи. Повечето...

Типично е за едно дете или тийнейджър да не се вписва в това множество хора. В зависимост от смяната, в която е в училище, то обикновено е принудено да става често преди родителите си или да се прибира след тях в тъмните часове на денонощието. Но стига с това трето лице.

Нощ. 6:00 часа. Телевизора се включва автоматично на CityTv. Кефа се на технологията. Пускат най-омразната ми песен точно като за събуждане. Минавам на The Voice. Същата песен. Изключвам телевизора. След 5 минути алармата на часовника ме буди. Крещя на ум на създателя „О, СТИГА ДЕ!”, но той не ми отвръща. Сигурно спи. Ставам, но краката ми спят. Мозъка ми спи. Всъщност всичко, освен будното ми съзнание готово за образование, спи. Докато се мия се питам кой висш акъл е измислил това ранно ставане. Центъра за рационално мислене, обаче не връща отговор. Това време на денонощието за нас, тийнейджърите, е измислено за лягане, не за ставане. Защо възрастните ни обръщат биологичния часовник? Нима са забравили, че и те са били така, и те не са обичали да стават в това загубило смисъл време на денонощието. Надушвам конспирация. Мразя конспирацията. Спирам да мисля.

Пътувам в прекрасния, идиличен червен автобус. Да, Икарус. Тъпканица е. Нормално. Няма задръстване, стигам бързо. Ненормално... Няма задръстване... в София?! Това говори само едно – ВСИЧКИ СПЯТ!

Влизам в час. По-младите учители едвам гледат толкова рано, въпреки че създават някакво изкуствено впечатление за бодрост. По-възрастните нямат проблеми. Те са станали преди около 3 часа, събудили са петлите, за да могат те да събудят всички останали. А петлите просто ги псуват, защото е РАНО. Пак конспирация. Мразя конспирацията. Връщам се към моментите, когато бях втора смяна.

Обед. 12:00 часа. Обядвам набързо и към училище. Поне не съм станал рано, въпреки че половината ден е минал. Става 5 часа следобед. Започва да се стъмва. Ние учим. Става 6 часа. Нощ. Ние учим. Става 7 часа. Класа крещи да спрем да учим. Ние учим. Градски транспорт – отново тъпканица. И задръстване. И студ. На възрастните пак не им харесва, че имам раница. Сори.

Е, няма угодия. Може би защото сме тийнейджъри и само си търсим причина да се оплакваме. Но може би същото нещо го изпитват и деца от пети клас. И от втори. Може би образователната ни система крещи за реформа. Може би? Не. Наистина.