PiSquared Blog | Index | Tags | About me

PiSquared Blog

Blog about geeky stuff, computers, physics and life.


Във влака - рандомиди с елементи на прозрения

Tags: Български, есета, живот
Created on Fri, 23 Mar 2012

Тази "история" я написах малко преди да замина за Шотландия. Демек септември 2011. Пътувах в нощен влак към Силистра да се видя с едно момиче. Беше някак тъмно във вагона, скучно. Пробвах да гледам някой филм, да поцъкам някоя игричка, но просто не стана. Дойде ми музата да пиша.

И написах...

Във влака

Пътувам. С нощния влак София-Силистра. Сам съм. В купе с двама непознати – един възрастен, струва ми се леко мургав, с малко брада и предимно плешив, подложил глава на прозореца срещу мен. Мисля, че все още не спи, макар че се преструва вече от около час. Другият седи точно срещу него, от същата страна като мен. По-млад е, но със сигурност е прехвърлил трийсетте. За какво ли си мисли?

Може би за това как да заспи на този шум? Забелязал съм, че като мислиш за това, никога не можеш да заспиш. Трябва да забравиш, че се мъчиш да заспиш, да забравиш за всички неприятни усещания, за всички лошотии или добрини на предишния ден, да се отпуснеш и да не мислиш за нищо. Е, това последното на мен хич не ми се отдава. За това сигурно заспивам толкова трудно.

А може би си мисли за семейството, за своята жена и деца, които го чакат в Силистра. Или пък може би домът му е в София, а пътува до Силистра по работа. Или по любовница. Знаете ли, вариантите всъщност не са чак толкова много. Ние хората се придвижваме от едно място на друго по ред причини, но те обикновено се очертават до тези три неща: работа, любими хора или пък се прибираме от някъде.

Някъде. Точно натам отивам. Някъде. Това неопределено местоимение. За мен Силистра е може би един от най-далечните градове в България, но аз отивам точно там. Защо? Възрастният захърка. Май най-накрая заспа. По-младият ми спътник отчаяно ту се подпира на масичката пред него, ту се вдига. Изглежда е неспокоен или пък не му е времето за спане. Като на мен. Няма още единадесет часа вечерта, а за мен тепърва настъпва „моето време“. В тези часове, до към четири сутринта съм най-активен – правя проектчета, гледам филми, имам творческо настроение с други думи. Съответно сутрин спя до обяд, но май сега няма да успея. Вероятно пак ще се отнеса в късните часове на сутринта, а по-вероятно няма да спя въобще. Всъщност, какво значение има?

Аз съм едва на деветнадесет години. А вече пътувам сам, с нощен влак до Някъде. Чувствам се някак голям. И после се сещам, че баба ми на 17 вече е била омъжена. За дядо ми, който е бил с една година по-голям от мен. А аз определено не бих се оженил сега. Едва съм завършил училище, по джаулите, сега ме чака университет след някоя и друга седмица! Как бих могъл да се оженя?! Че аз дори домакинска работа все още не мога да върша. Нашите винаги са били страхотни в това отношение. Никога не са ме карали да върша домакинска работа. И до днес не мога да си обясня защо, дори се чувствам леко гузно. Но също така съм им и адски благодарен. Това ми даде огромно количество от време и ресурси, за да изживея едно чудесно детство и невероятно юношество/тийнейджърство. За жалост, това е моята последна година като -тийн. След броени месеци ставам на двайсет. На двайсет. Уау!

Влакът спря. Мъжете в купето ми се поразмърдаха. Мъчат се да заспят, но както казах преди малко – няма да успеят. Всъщност, вече май се понаучих как да се отпускам. Открих точно кога заспивам. Щом започнат да се появяват рандом картинки пред очите ми, т.е. На клепачите ми, тогава като че ли заспивам. Но не и ако се усетя, че това става. Ако осъзная, че тези картинки са предвещанието за заспиване, те в миг изчезват. Гледах един документален филм наскоро, който обясняваше, че когато мозъкът заспи, частта от него, която отговаря за логическото мислене не функционира. Ето къде е и обяснението – ако се усетя, че тези произволни шарки всъщност ще ме накарат да заспя, логическото мислене се включва и всичко се преее... цаква. Кофти номер, нищо лично.

А за мен, логиката, мисленето е нещо, което правя непрестанно. Постоянно мисля, за всичко, за всекиго, за всяка реакция, жест, поведение, изказ, за всяка възможност от всяка ситуация, за любопитните неща от света, за смисъла на живота, за обяснението на смъртта и за какво ли още не. Мисленето е станало толкова естествена част от мен, че вече дори не го забелязвам, сякаш вече е... Гледайте сега, нали като сте се учили като малки да карате колело, първоначално ви е било страшно, мислели сте как да застанете, къде да ви е задника, къде да са ви ръцете и как да управлявате тая чудовищна машина, чиято единствена цел е да ви събори на земята и да ви заболи. Обаче постепенно, като сте го овладяли веднъж, вече не мислите за тези неща, а за това как да не блъснете бабичката, която пресича улицата и прави всичко възможно да ви се изпречи пред вас. С други думи – карането на колело е станало като инстинкт. Правите го подсъзнателно или несъзнателно или каквото и да е там с мозъка. Въобще не го разбирам този мозък. Сигурно човечеството ще разбере всичко друго от необятната Вселена, от всички науки, от физиката, от химията, ще измисли хиляди лекарства, ще построи гигантски машини, но няма да разбере как самият той работи, какъв е кодът на програмата му. Парадоксално, а?

Пътувам за Някъде. Отново. Но този път сам. В последните пет години не съм се спрял да ходя из страната и чужбина – Плевен, Хасково, Варна, Стара загора, Москва, Силистра, Велинград, Кеймбридж. Централна гара в София ми стана като втори дом. Постоянно съм там. Обожавам да пътувам до различни градове, но не ме разбирайте погрешно – не съм хипи на свободна практика. Макар че сигурно е яко... Не – аз пътувам по състезания, олимпиади, конференции, конкурси и какво ли още не свързано с научни и мислещи дейности. Може би ви звучи скучно, но всъщност някой ден ще разправям на децата си и внуците си хилядите истории и хилядите простотии, които сме правили с хората, които най-много обичам. Защото, повярвайте ми, на олимпиада никога не е само задачи, само залухани хора четящи до припадък, имайки големите амбиции (макар че и такива хора има). Аз не съм от тези хора, нито пък най-добрите ми приятели. На края на моето тийнейджърство мога да кажа, че не съм могъл да си го прекарам по-добре.

За някои това ще е спорно. Особено след като научат, че не пия алкохол, не пуша цигари, никога не съм опитвал наркотици и все пак винаги съм се забавлявал. Знам, че повечето от вас няма да повярват на това, че мога истински да се забавлявам без да пия, но нека ви кажа нещо. Алкохолът НЕ ви отпуска, той НЕ ви прави по-забавни, НЕ изглеждате по-добре, НЕ се забавлявате повече. Алкохолът ви кара да забравите кои сте вие, да забравите добрите обноски и да ви даде зелена светлина да се лигавите и да покажете най-доброто от себе си. Защото смятате, че без него това не ви е позволено. И, разбира се, донякъде сте прави. Обществото ни е научило така, че да се държим възпитано или поне в границите на приличното, ако сме трезви. И вие смятате, че като пиете и ерго, не сте вече трезви, тези окови на обществото падат и можете да правите каквото си поискате. Нека ви кажа как правя аз.

Не ми пука. Не пия, защото виждам само ползи от това. Като не пия, мога да се лигавя, да се забавлявам, дори не веднъж съм бил душата на компанията, колкото и нескромно да звучи, и то без да съм лизвал. Мога да го правя във всякакви компании, във всички ситуации и след това, на следващата сутрин и на следващата година ще си спомням за всичко това – ще си спомням и готините неща, и тъпите неща и ще знам, че съм го направил Аз, а не промитият ми мозък. И на следващата сутрин няма да ме е боляло глава, макар да не съм спал, няма да съм повръщал и ще мога да си свърша работа или да се наспя с един здрав и страхотен сън и няма да се чудя какво съм правил предишната вечер и да се извинявам на хората, които съм нагрубил, защото “е, нали знаеш, бях пиян, не го мисля”.

Но вижте, пиенето как да е. Донякъде, както вече казах, го разбирам. На някои им е вкусно - ОК, ако не прекаляват. Други хора пият, защото не могат да разберат, че могат да се отпуснат и да се държат готино и без алкохол. Не всеки може да превъзмогне тягостната сила на осъждащото общество, което всеки момент дебне как да те злепостави. Идеята е, разбира се, да не те интересува обществото, но това не всеки успява. Та алкохолът мога да го приема за някои хора. Пушенето? Хора – смърдите! Винаги си личи, когато си пушил. Ако щеш, преоблечи се, издъвчи и хиляда бонбона – винаги си личи супер много. Ужасно е! И дори това не е най-гадното. Пушете си, тровете се, айде смръдта ще я превъзмогнем. Но, по Джаулите – пречите и вредите повече на останалите, отколкото на себе си! Този ужасен дим, тази гадория, която ти запушва дробовете само като си около пушач – само като се сетя и усещам, че не ми достига въздух. Винаги е така – сякаш не можеш да дишаш. А това поне е едно от малкото неща, за които не плащаме данъци и въобще е свободно за всички. И гадните пушачи ни ограничавате в това. И сякаш същото това общество, не ги осъжда чак толкова много. Не, тъпо е – може ли в група от десетина човека, всички непушачи да дойде един пушач, да поговори две минути, да попита “Имате ли нещо против да запаля?” и тъпото общество, с всичките си претенции за компетентност относно морал и кое е добро и кое не да отговори “О, не, няма проблем!”? Е, може. Аз разбира се, винаги казвам, че е проблем и всички си мислят това, но за да бъдем истинско стадо, всички ще ме погледнат укорително тип “ъъъ, ти за к'ъв се мислиш - господар, принц, изнежена госпожица?”. Тъпо общество.

Добре че поне във влаковете е напълно забранено пушенето. А пък май ще забраняват пушенето и на обществени места до десетина години. Така по-ще се търпи – пушете си отровата, щом ви е толкова любима, просто ни дайте шанс на не малкото непушачи да дишаме това средно-мръсният ни въздух. Зашото е хубаво да имаш избор.

Къде ли съм вече? Някъде. Но не в това Някъде, в което трябва да пристигна и да видя едно прекрасно момиче. Не, някъде другаде съм - между София и Силистра. Много се радвам на това пътуване, нямате си представа откога искам да направя нещо подобно – необмислено, малко екстравагантно, непланирано. Помните какво е в моя мозък, нали? Е, повярвайте ми – писва. Яко е да планираш всичко, яко е мозъкът ти постоянно да обработва десетки варианти на ситуацията, но просто от година и нещо си намерих по-хубава философия. Не че съм променил старата, просто я ъпдейтнах леко.

Гледайте сега – след като мозъкът ми вече така или иначе кара по инерция и въобще дори не си давам зор да мисля (спомнете си колелото) то той ще си го прави искам или не, нали. Тогава, защо да не го пусна в малко екстремални ситуации. Да се научи да мисли по-бързо в неочаквани ходове на съдбата, да свикне с тия неща, да умее да се справя в непредизчислени събития. А? Нека си планува, няма да му преча, просто няма да планувам толкова надалече. Защото животът има толкова много променливи, толкова неща се случват за нула време, че дори и математиката ТЕОРЕТИЧНО не може да се справи с всичко това. Математиката – чистотата на науките, най-брилянтната, най-логичната, изградена сякаш просто от мрежа от поколения на човешката гениалност, Тя, висшата, неразрушимата. Тя не може да предвиди всички събития в живота ни, та аз ли, моят скромен мозък? Така че, да, ще му дам малко да се помъчи, да свикне да реагира бързо, да реагира, дори когато събитията не са благоприятни. Защото това се очаква от него. Досега, тези години винаги съм му давал време спокойно да реши нещата, но сега е време както той, така и Аз (каквото и това Аз да значи) да се впуснем в истинския живот.

И така. Каква е философията ми. Адски проста, разбира се, в това е и красотата ѝ. Тя се изразява най-основно в следните изречение:

“Винаги има време. Има време, има време... Тогава изведнъж няма време – и к'во?”

Формулировката е малко вътрешен хумор, философията е измислена от мен и няколко приятеля. Така че, за останалите, ще трябва да обясня какво точно значи.

Идеята е, че мозъкът работи най-естествено, когато трябва да решава бързо. Тогава се основаваш на инстинкти, тогава цялото ти тяло е под напрежение, пускат се там разни хормони, всичко бушува. Цялото ти тяло става един мозък, защото ако задачата не бъде изпълнена, ще последват лоши неща. Тогава всички системи се активизират, всичко започва да мисли и обикновено измисля нещо оригинално. Което оригинално нещо може да бъде страшно глупаво, или страшно гениално – но никога нещо обикновено. Така че, протаквайки с “има време” оставяш мързела да си свърши неговата си работа, и знаеш, че когато си под напрежение, ще измислиш нещо страхотно (или пагубно – но за това след малко.)

Второто нещо, което философията обяснява е именно вече споменатият мързел. Мързелът тласка иновациите. Запомнете това! Да, това. Забравете за всички останали поучения, как мързелът трябвало да се изкоренява, никой мързеливец не е прокопсал, мързелът не хранел. Мързелът тласка иновациите. Ако не сте мързеливи, то никога няма да имате шанс да измислите нещо, което да улесни работата ви, защото работата ви не се нуждае от улесняване – та вас не ви мързи! За какво ви е нещо по-лесно, след като искате така или иначе да работите? Мързеливият човек, обаче, винаги гледа да свърши работата по по-лесен начин. Той дава повече време на мислене, на това как може да улесни нещата, как да не прави всичко, а само някои неща и така измисля нови модели, нови машини, компютри, печки, багери, кранове и така натататък. Защото какъв е проблемът все още да копаем тунелите на ръка? Не, без кирка и лопата, те също са мързеливи способи, да не говорим за огромните машини свредели, които човечеството е измислило, защото кирката и лопатата не са били достатъчно мързеливи средства. Какъв е проблемът да използваме огромни тригонометрични и логаритмични таблици, да се мъчим часове над най-простата задача (които таблици пак помислете – направил ги е един човек, който го е мързяло всеки път да ги смята едно по едно) вместо да използваме три копчета на калкулатора? Вижте, това че мързелът означава без никаква работа, не е точно вярно. Истината е, че мързелът те кара да си дадеш по-голямо усилие веднъж, но да спестиш ОГРОМНИ усилия по-късно (на теб, а и на много други хора). Мързелът тласка иновациите. Той прави откритията, той кара човечеството да върви напред. Ако искате да бъдете един от тези хора, бъдете мързеливи. Частта от философията “има време” говори точно за това – за протакването, отлагането на работа поради мързеливост.

Вече ви звучи като яко противоречие с нагласите ви? Сигурно. Защото всички ни учат точно на обратното и ние всички разчитаме, че обществото все пак трябва да е право, нали? Е, нека ви дам още един пример за това тъй тачено от всички вас общество на правотата.

В началото на миналият век, един германец превеждащ учебник по биология объркал няколко думи, когато превеждал частта за вкусовете и за това как ние усещаме вкусове. Тъй като по това време нямало чак такъв наплив от информация, какъвто имаме днес, тази една нищожна грешка се разпространила из всички тогавашни учебници и продължила да съществува десетилетия. Всъщност някои от вас, може би повечето, все още вярват на тази грешка. Ако си спомняте, някъде в 9. клас сте учили, че езикът усеща четири вкуса – кисело, сладко, солено и горчиво. И езикът е разпределен на зони – предната усеща сладко, страните усещат солено и кисело, а най-задната част на езика усеща горчиво. Е, това не е вярно, и ние всички го знаем. Усещали сте сладко и когато дъвчете шоколада на една страна, нали? Усещали сте солта и когато сте я близвали с връхчето на езика. Тогава защо все още вярвате на тази грешка? Защо не помислите, че нещо е сбъркано? Защото обществото, и по-скоро авторитетите сред него, ви казват, че не бива да се съмнявате. Че езикът е изучаван от столетия и тези неща стоят така. Оказва се, че не е така. Чак седемдесет години (не седемнайсет, ето и числом – 70 години!) след оригиналната грешка, “учените” се усещат, че нещо не е наред, провеждат изследванията и се оказва, разбира се, че целият език усеща всички вкусове (които по между другото, всъщност са пет – юмами, бидейки петият).

Виждате ли, една минимална грешка, води до огромни последствия. Днес все още може да се срещне тази идиотщина в учебниците по биология, защото хората списвайки ги въобще не се и замислят, не четат последните неща, ами разчитат на знанията от своето детство.

Ако обществото е грешало за нещо толкова очевидно и лесно проверяемо, защо тогава да не греши и за теорията си за мързела например? Или за много други неща, които ще последват след малко? Помислете си, преди да осъждате.

И така, какво друго скрито има в тази философия? Нека да разгледаме последното изречение “Тогава изведнъж няма време – и к'во?”. Е как може така, ще си кажете вие? Не стига че протакнаш, не стига че мързелуваш, ами накрая дори не свършваш работата и дори не ти пука от това? Как може така?

Тук вече, става малко сложно. Всъщност, оригиналната философия тръгна от самият израз “И к'во?”. На една олимпиада по астрономия преди две години имаше една особена задача, за която двама мои приятели спореха. Единият обясняваше задачата, как той я е решил, а другият постоянно отговаряше И к'во?. Първоначално изглеждаше сякаш вторият не разбираше идеята на първия и просто искаше още и още обяснения. В един момент, обаче, първият започна да обяснява до очевидни истини, закони във физиката и астрономията, на другият продължаваше да му отвръща “и к'во?”. Тогава осъзнахме, че този израз е гениален (както и човекът, който го измисли, респект на макс).

Толкова е гениален, че няма затапка. Никой и нищо не може да ти попречи да не ти пука, ако ти искаш. Независимо колко истинни са нещата, които ти се казват, независимо колко верни са те и колко ти грешиш – на теб винаги може да не ти пука. Изборът е твой. Това е готиното на живота – изборът винаги е твой. Може да ти пука от това какво мислят другите за теб, а може и да не ти пука. Може да има значение това как се обличаш, с кого ходиш, а може и да няма, стига на теб да ти е добре. Изборът винаги е твой. Не е ли красиво?

А? Само две думички, едната от които е дори неправилна, съкратена версия на вярната “какво”. Всъщност, по-късно осъзнахме, че самото съкращение също си има своя смисъл вътре в смисъла на целия израз. Идеята е, че съкращаването сякаш само по себе си изразява непукизма на нещата – дотолкова не те интересува, че дори не си правиш труда да кажеш пълната правилна дума “какво”.

На тази философия карах няколко месеца, преди да я допълним. И беше (и е) страхотно! Каквото и да стане, каквото и нещастие да се случи, каквато и гадория да ми излезе на пътя - “и к'во?”. Знам, че по един или друг начин ще се справя, каквото и да се случи, все ще прокопсам в живота някак си. Например в началото на годината ме скъса едно момиче, което много обичах. Защо ме скъса и какво точно стана – не разбрах напълно. Но бях съкрушен. Сякаш предаден от най-близкия човек, от човека, на когото бях дал цялата си душа и съзнание. И изведнъж край. Сринах се. След като това стана, отидох сам в Борисовата градина, беше зима. Разхождах се много, студът ме щипеше по бузите, всичко ме болеше. И вътрешно и външно. Бях готов да заплача и то много сериозно – не го бях правил от години. Целият ми свят се преобърна. И точно преди да пролея първата си сълза, се сетих за философията си. “И к'во” - казах си аз - “животът не свършва с нея. Ще има и други, ще се запозная много скоро с много други момичета. Всичко ще се нареди. Всъщност тя дори не е чак толкова идеална!”. Но нямаше дори смисъл от последните думи. Още от първите две се усмихнах, забравих за студа и се закефих на снега как нежно се сипе в бялата зима, сетих се колко много обичам сняг, сетих се за детството, за простите неща и как тогава никога не би ми пукало, ако някакво момиче не ми обърнеше внимание. Та за мен бяха важни роботчетата, не некви “пикли”. Усмихнах се по-широко. “И к'во” подейства в този тъй труден момент. Разбрах силата му – каквото и да стане, всичко ще се нареди някак. По един или по друг начин. Честно – много е готино! Може вашата фраза да не е точно това, макар че за мен е идеална, но със сигурност си намерете подобна за трудни моменти. Защото каквото и да стане, животът продължава и той е толкова интересен, толкова разнообразен и пълен с невероятни обрати, че подобни малки кахъри дори не трябва да ви докосват. А когато ви докоснат и започнат да пробиват с парещите си шипове, кажете си “и к'во” и ще усетите как магично ще изчезнат. True story!

Подминахме Плевен. Минава полунощ, а аз не съм се чувствал по-буден.