PiSquared Blog | Index | Tags | About me

PiSquared Blog

Blog about geeky stuff, computers, physics and life.


И к'во?

Tags: Български, политика, мнения
Created on Sun, 05 Oct 2014

Тръгнах си от Глазгоу преди 3 месеца като едно от последните неща, които направих е да гласувам за евроизбори. Сега, едно от първите неща, които правя е дежа вю – пак съм на вече познатата секция, гласувайки за български парламент.

Няма да крия, че резултатите са крайно разочароващи за мен. И не толкова за партиите, които влизат, събрали 5-6%. Това ми е ясно – здраво купуване на гласове, мотивирани хора да гласуват за патриотични и про-руски партии, носталгия към миналото, гласуване по етническо убеждение, разочарование от горните и размиване на гласовете, опит за нещо различно. Хубаво.

Това което не ми е толкова ясно – тоталния мързел и безочлив непукизъм. След година на протести, имаме 42% избирателна активност. 58% процента от хората отново, за пореден път не можаха да отделят половин час от напрегнатото си ежедневие да изразят своето мнение. Но са го изразявали и ще го изразяват всяка вечер на по чашка на въздуха и гората. Близо четири милиона оплакващи се, но не вършещи нищо. Или четири милиона щастливи, доволни от ситуацията с лимбо банка, спрени европейски средства и най-ниски доходи. Аз и приятелите ми тук, на майната си, на може би една от най-далечните точки по европейския континент, успяхме да намерим време, мотивация и желание. Защо ли? Чакайте да ви кажа защо.

Когато съм в чужбина, “на запад”, на мен всичко ми е уредено. Начинът, по който Западът работи, особено ако си емигрант е следния: лежиш си на дивана по цял ден и всичко ти е уредено. Да! Звъни ти всеки ден на вратата един сър Джон и те пита “Колко искате днес? 100 хиляди? 200 хиляди? Лири, евро или долари? Ето сър, приятен ден”. А пък като студент е още по-лесно – никой не работи почасово или на пълно работно време заедно с обучението. Не, просто сър Джон идва, дава ти парите и си изчезва. Даже не учиш – имат тая система, дето ти вкарват чип в мозъка и всичко си знаеш. Да, така е, на запад са напреднали, не е като в България! Всичко тук е прекрасно, една утопия, по цял ден само се кефиш на живота и се чудиш дали утре не можеш просто да спиш 24 часа, 'щото можеш да си го позволиш...

Но момент, защо въобще ми пука? Нали бях казал, че няма да обмислям да се връщам в България?! Защо въобще се занимавам да бия път, да чакам на опашки, да попълвам декларации, да си губя времето с бюлетинки, да се подписвам...

Защото, за добро или за лошо, това е системата, която съществува в момента. Имам правото веднъж на 2-3-4 години да изказвам мнението си точно с един замах на химикалката. С това почти се изчерпват начините ми, по които мога да контролирам какво се случва в държавата ми. И въпреки, че не е държавата, в която живея и в която смятам да живея в бъдещ момент, усещам че нещо ме кара да ми пука. Не знам дали е патриотизъм, любов към приятели и роднини или дълг, влечение към родното място, носталгия, лъч надежда или каквото и да е друго. Просто знам, че трябва да го направя и да се залъгвам, че това е достатъчно.

Знам, че не е достатъчно. Мога да направя повече. Да се върна в страната, да намеря съдружници, съмишленици, интелигентни, амбициозни хора, експерти и да стана партия №85. И? 42%. След всичкия шум, всичките протести, тези избори трябваше да имат най-високата избирателна активност. Добре, ще се боря за електронно и/или задължително гласуване. И 58% от хората ще играят тото, тъй като въобще не им пука да се поинтересуват и да отидат да гласуват, а ако им се наложи, едва ли ще помислят повече, тъй че просто ще теглят един рандом.

Народ, на когото не му пука, а само се оплаква, кажете какво мога да направя като индивид?

Пожелах днес на хората от избирателната секция “да не се налага да се виждаме пак скоро”. Уви, след резултатите, може би ще трябва пак да бия път скоро. И ще го направя отново. Колкото пъти е нужно.

Но нямам решение за непукизма на народа.